Окончателното решение на руския въпрос

Ако сравним двете финални сцени на два от великите филми на Сергей Бондарчук - "Война и мир" и "Съдбата на човека", неизбежно ще почувстваме разликата между тържествената, благородна печал от срещата на Пиер Безухов и Наташа Ростова в Москва и задушаващата, стискаща гърлото, изтикваща сълзи в очите сцена в кабината на камиона, когато Андрей Соколов лъже малкия Ваня, че е негов баща. 

И двете войни са Отечествени. И в двете войни врагът стига до Москва. Дори датите на започването им са с два дена разлика. И в двата случая "просветена Европа" клейми Русия, че е сключила съюз с чудовищата - първо за договора от Тилзит с Наполеон, после за пакта "Молотов-Рибентроп" с Хитлер. И в двете Русия е нападната от "двунадесети язиков" (по Лев Толстой). От обединена Европа, без никаква ирония. И в двете агресорът идва да "освободи" руснаците, да "помогне" на Русия. И в двете ролята на Русия в победата над Наполеон и Хитлер е преднамерено подценявана в западните общества. И в двете войни се търси окончателното решение на руския въпрос. 

Приликите във финалните редове на речите на Наполеон и Хитлер за обявяването на войната са поразителни. Тази на френския диктатор е къса като артелерийска команда. Речта на Хитлер е свърхпротяжна логорея за толкова драматичен момент. И двете са произнесени на 22 юни, но в случая с германците повторяемостта е съзнателно търсена, казват историците. 

"Войници!... Русия е 

подвластна на съдбата

Съдбата й е предначертана... мирът, който ще сключим... ще сложи край на гибелното петдесетгодишно влияние на Русия в Европа."

"Германски народе!... Поради това реших днес отново да дам съдбата и бъдещето на Германския райх, и на нашия народ в ръцете на войниците ни. Да ни помага Господ в тази борба!"

Наполеон говори за съдбата. Хитлер говори за съдбата. Съдбата и Господ. Господ гледаше от купола на черквата Андрей Соколов, докато той убиваше един от събратята си, решил да стане предател. 

Два филма за две толкова приличащи си нашествия,   но с толкова различни по внушение завършека. И няма как да бъде иначе, защото разликата между двата финала са 27 милиона убити. През 1959 г. при Бондарчук няма тържественост. Няма сакралност. Официализирането на сакралността на Победата ще дойде по-късно, едва в средата на 60-те години. Има само мъка, толкова дълбока, че може да бъде преодоляна, единствено като поемеш върху себе си детската мъка, от която по-бездънна няма. 

Само човек, преживял страшното време, първо да напише като Михаил Шолохов, а после като Бондарчук  да заснеме това, което италианският режисьор Роберто Роселини нарича "Най-силното, най-великото, което е заснето за тази война". Само човек, познал страданието на ония 1418 дена, може да извае чрез филмовата лента онова руско черно-бяло "смертию смерть поправ", но не на Божия син, а на човешките синове. И чрез една фраза: "Ванюшка, ти знаеш ли кой съм аз?" да разкрие пътя към опрощението. 

"Съдбата на човека" не е просто разказ за страданието и величието на човешкия дух. Това е балада за великата прошка, дошла след великото страдание, породено от великото наказание.

Каква прошка? Защо наказание? 

Та нима те не принесоха най-голямата жертва в битката с най-кристално чистото зло? Та те са жертви! Да, но защо? Защото има война! Тях ги нападнаха! "Точно в 4 часа сутринта"... над мирно спящите..." 

Една от ярко запомняща се сцени във филма "Съдбата на човека" показва как пленените червеноармейци се изкачват по един склон към осветена от слънцето черква. Храмът ще бъде техният временен затвор. Върволица светли петна на сив фон, изкачват се в редица под дулата на конвоиращите ги сред гробищни кръстове германци. Пресичат гробището, за да влязат в черквата. Голгота! 

Христос умира на кръста за греховете на всички хора. А тези? Те чии грехове изкупуват със смъртта си в най-страшната битка в историята на Европа? Войната наказание ли е? Жертвите изкупление ли са? Защо? Заради богоборството, заради цареубийството, заради братоубийството, заради великата кървава трансформация. "Имаш думата, другарю маузер." И той заговаря. 12 милиона и 500 хиляди стават на прах в горнилото на гражданската война. "Другарят "Маузер" предизвиква и до днес възхита. Изглежда е въпрос на гледна точка от коя страна на маузера си. 

През 1921 г. Иля Еренбург написва сатиричния роман "Необикновените похождения на Хулио Хуренито", в който в главата "Великият инквизитор извън легендата" има следните редове, произнесени в Кремъл: "Ние водим човечеството към по-добро бъдеще. Някои, на които това не им е изгодно, всячески ни пречат. Трябва да ги отстраним, да убием един за спасението на хиляди. Други упорстват, не разбират, че щастието им ги очаква... Ние ги подкарваме напред, вкарваме ги в рая с железни бичове."

"В рая с железни бичове." Като добитък. И после книгата е забранена, и сетне - милиони убити по време на репресиите, по време на глада, на депортациите и чак подир това започва изкачването към руската голгота на Бондарчуковите червеноармейци. Или може би онази война, Великата, е краят на тяхната "Виа долороса", започнала през един студен мартенски ден на 1917 г. Или пък е само една от многото спирки 

при носенето на кръста? 

Когато Бондарчук снима "Съдбата на човека" Свято-Богоявленският храм във воронежкото село Терново няма глас, езикът му е отрязан от болшевиките, а сега камбаните му звънят. Ако този звън е символ на възкресението, то то се е състояло. Само народ, който е удържал нравствена победа над себе си, може да заслужи прошката. 

Може ли да защитаваш историческа истина, като заклеймяваш лъжците, които се опитват да използват миналото като геополитическо оръжие в настоящето, но едновременно и да признаваш, и отдаваш памет на разстреляните от сталинския режим 14 000 полски офицери и цивилни, на депортираните в Сибир военни и цивилни от Прибалтика, на разстреляните от НКВД? 

Казват ти, че не. Не можело да се отделя едното от другото. Сталин е името на победата, без болшевишкия строй нямаше да победим. Сакралността на победата не подлежи на коментар. Мащабът на жертвата и историчността на подвига не оставят избор. Но тук има капан. Сакралността изисква абсолютност. Тя не търпи нюанси. А историята не е черно-бяла.

На 1 септември 2009 г. в Гданск президентът на Русия Владимир Путин обяви пакта Молотов-Рибентроп за аморален акт. "Трябва да признаем грешките си. Нашата страна направи това... Ние сме в правото си да очакваме, че и други страни, които са сключили сделка с нацистите, ще направят същото." Минаха 10 години. Няма признание от другите. Няма признание за историческата вина на Франция и Англия при Мюнхенския сговор. Няма признание за вината на Полша и Унгария, възползвали се от този сговор. Има нови нападки срещу руснаците.  

На 2 септември 2009 г. руската секция на Радио "Свободна Европа" пита полския журналист Анджей Зауха дали Путин е бил убедителен в своето осъждане на пакта. Не, казва Зауха и добавя: "Полша, и не само Полша, очаква Русия да осъди още един път и може би още един път, и още много пъти да осъжда тези престъпления и деянията, които са били извършени." Значи опонентите на Русия са на едно мнение с необолшевиките, че не може да се разделят престъпленията на сталинския режим от величието на победата, само дето добавят - А сега се кайте и плащайте! 

Плащайте и се кайте! 

От Русия се иска да изпадне в режим на самобичуване, на оголен нерв, върху който да припкат геополитическите й противници и да получават изгода от подчиненото й положение. Нейните опоненти не се интересуват от истината, не се интересуват от извиненията, от никакви документи. От никакви аргументи. Те работят над създаването на паралелна реалност, с която да подменят настоящата. 

Сега Полша излиза на преден план, защото в днешната ситуация, когато тя е любимата жена в източноевропейския харем на американския президент, тя се чувства силна да бъде на острието на атаката срещу Русия. Това усещане, разбира се, е измамно, но на поляците няма да им е за първи път да се доверяват на уж силните на деня и да губят. Това впрочем важи и за нас. Историята учи, че хората не се учат от грешките си. Омразата вероятно е по-силно чувство от любовта и може да ти помогне да спечелиш някоя битка, но омразата има цена и това е заслепението, което не ти позволява да видиш гибелния път, по който вървиш.  

За пореден път в много европейски столици се говори, че ето, сега, най-накрая има такава силна коалиция, която, ако се наложи, ако ни провокират, ще сложи точката в това точещо се от векове решение.

Всуе. Руският въпрос вече е окончателно решен. В полза на Русия. Тя плати цената. И вече не дължи нищо, никому. Тези, които сега повдигат въпроса за руската вина посягат не просто към паметта, те посягат на изкуплението, искат да го отрекат и отнемат. Но то не идва от хората, от Бога е, защото и наказанието е било от него. И не може да бъде отнето по волята на хората. И възмездието, което ще получат за домогването си, също няма да бъде само от хората. 

Но не ги жалете. Точно тези знаят какво правят.