Общината да преразгледа решението си за монумента пред НДК

Арх. Тодор Булев е кореняк софиянец. Работи в различни сфери на архитектурното проектиране, теория и история. Автор е и на проекта за реставрацията на посолството на Ватикана в София, благословен от папа Йоан-Павел ІІ. Арх. Булев е член на международната архитектурна организация ИКОМОС и на Руската академия за архитектура, основана преди повече от 200 години от Екатерина Велика. Член на УС на Съюза на архитектите в България.

"Човек, който се бори за оцеляване всеки ден, е нетолерантен"

- Съдбата на паметника "1300 години България" изглежда предрешена, очаква се само да бъде разрушен...
- Смятам, че съдбата на монумента не е предопределена, защото e задължение на обществото да запази паметта си, а този паметник има този смисъл. Той е един богато развит пластически образ на 1300-годишната история на България. Трябва да имаме предвид, че и към момента той е завършен само в наземната си част, още не е довършена подземната част на монумента, която може да се осмисли по много интересен начин. Затова паметникът трябва да запази естественото си място в комплекса на пространството около НДК. Формата му е много своеобразна и не всеки може да я приеме, но е изразителна. Дори сега, както е само на метална конструкция, като че ли даже стана по-интересно. Въпреки разрушенията, които са му причинени, той съхранява елементи от своята изразителност и точно това показва, че имаме стойностна творба.
- Има ли шанс този паметник да бъде спасен?
- Постоянно се обяснява, че обществото не го харесва. Но мисля, че тук се смесват политическата среда, в която бе създаден, и художествената идея, която далеч надраства конкретния момент. Ако трябва да отида по-назад във времето, ще припомня, че това че паметникът се появи в последните години на тоталитаризма, за съжаление, го остави отчужден от хората още тогава. Когато настъпи промяната, беше и изоставен. А и една сериозна художествена творба има нужда от време, за да се осмисли. Затова условията сега не са добри при забележимата деградация на културните процеси у нас, когато не вървим към издигане на нашите вкусове в изкуството, а по скоро обратното. Ако 70% от сегашните млади хора харесват чалгата и рапа, означава ли, че заради тях трябва да ликвидираме българските композитори, които пишат симфонична музика? Това са различни пластове на културата и ние като общество трябва да се отнасяме грижливо и към тези пластове на културата, които са по-сложни, но и по-трайни, по-представителни. Тъжно е да се констатира, че масовите вкусове вече 25 години вървят надолу. Това вероятно е резултат от трансформацията на ценностите в обществото, когато материалните блага се оказаха на преден план, при това концентрирани в ръцете на много малка група хора. Както го е казал Ботев: "Богат е казва, пък го не питат колко души е изгорил живи..." Към много от съвременните политици и наши олигарси спокойно може да се отправи този упрек. Това, че хората масово обедняват, ги прави отчуждени от културата. И в крайна сметка хората стават нетолерантни. Човек, който се бори за оцеляване всеки ден, е нетолерантен. При все това да подчертая, че това, което се твърди, че обществото не харесва паметника "1300 години България", е доста дискусионно. Оказва се, че това се твърди само въз основа на телефонно допитване. Общината все още не е популяризирала и кои са тези военно-патриотични организации, които искат възстановяване на паметните плочи на І и VІ пехотен полк и това не може да не поражда недоумение. Защото като такива се обявяват и организации с определено реваншистки програми, а желанието за възстановяване на Войнишкия мемориал трябва да се отдели от политическия реваншизъм.
- Как си обяснявате, че гласовете на защитниците на този монумент звучат доста по-плахо от критиците?
- Не бих казал, по-скоро защитниците намират по-трудно възможности да се изразят. А от друга страна, Столичната община и Столичният общински съвет изпревариха всякакви мнения с един декрет, без да се потърси каквото и да е мнение от професионалната общност. По тази причина професионалните групи, които защитават паметника, трябваше да се намесят допълнително. Това беше един спонтанен процес, аз самият отначало и не мислех, че идеята паметникът да се разруши е нещо сериозно. После бях на комисията по архитектура в СОС, където всички присъстващи архитекти и художници се обявиха против решението на общината, посочиха че този мемориал с плочите е нещо, което не се връзва с цялостното решение на НДК. Това е една буквална реставрация на миналото, това е все едно да поискаме да възстановим и казармите, които са били там, накрая на град София. А ние имаме днес един процес на развитие на центъра София на юг, който е дело на мниго творци и е много сполучлив. Неслучайно, по времето на Иван Костов за Войнишкия мемориал беше взето решение да се възстанови в парка до музея "Земята и хората" и в контекста на мемориала "Гарнизонно стрелбище", т.е става дума за един музеен комплекс, за който има и достатъчно пространство. В случая с паметника "1300 години България" чест прави на Съюза на художниците, който прави всичко, за да го защити. Нашият съюз - Съюзът на архитектите в България, напротив, е недостатъчно активен, той в момента е една доста обезличена организация, с все още нелегитимно, оспорвано в съда ръководство и почти не участва в обществените дебати. Но много архитекти защитиха монумента, независимо дали смятат, че има или няма недостатъци, те не приемат разрушаването му.
- Добре, но главният архитект на София Петър Диков нееднократно е подчертавал, че не харесва този паметник.
- Той публично каза, че не харесва и Войнишния мемориал, но после се отметна. Главният архитект е политическа фигура, той постепенно губи своето експертно лице и се опитва да го компенсира с много говорене на различни места. Но ако съберете неговите изказвания, ще разберете, че нерядко си противоречи, отрича се от думите си и това прави невъзможен професионалния диалог. Неговата позиция не е лесна, защото трябва да обслужва много интереси и да намира баланс между тях. Това е неизбежно, когато си на това място, но е факт, че той загуби своята физиономия на архитект. Нормалното в случая беше да организира една сериозна дискусия на тема съдбата на паметника, вместо проведения бутафорен конкурс. Искам да напомня, че когато трябваше да се избира главен архитект на София, САБ организира публична дискусия с кандидатите и им дадохме трибуна да се представят пред българската колегия. Тогава Петър Диков беше посрещнат най-добре.
- Виждахте надежда в него ли?
- Да, и ние като съюз застанахме зад него. И той направи доста положителни неща, но аз говоря за една трансформация, която е резултат от годините на този пост. Както Смирненски поетично го е показал в "Приказка за стълбата", хората се променят, изкачвайки се по стълбата... Затова за мен това, което виждам да се случва на Петър Диков като специалист и архитект, е едно голямо разочарование. Но политиката променя...
- Какво е бъдещето на паметника?
- Разумно е общината да преразгледа взетото решение. А бъдещето трябва да бъде свързано с една визия на неговите автори. Те могат да преценят дали да се върнат изцяло към стария проект, дали да дадат различни варианти. Сегашните технологии дават много различни възможности от тези преди години. Сега на фона на общата деградация в града, като че ли паметникът не ни казва нищо повече, освен че и той е включен в този процес. Олицетворява този процес на рушене. Паметникът "1300 години България" е част от територията на парка и Националния дворец на културата, той е необходим като обект с тази своя извисеност. Със своя замисъл. Има бъдеще в него. Но ще се стигне до още по-голямо изостряне на нещата, защото като че ли Столична община иска специално да провери какви съпротивителни сили може да има в отговор на нейните решения. Зная, че вече има заведени дела, ако се задълбае в подхода, по който СОС взема своето решение, той също крие много неясноти... Очевидно е, поне на този етап, че няма експертни становища, не е ясно има ли официално искане от военно-патриотичните организации за връщане на мемориалните плочи, как се е появила циркулиращата в мрежата идея. Или това е една самоинициатива, която идва от неспособността или нежеланието на общината да се справи с въпроса как да възстанови паметника, и вместо това търси как да го доразруши. Както го остави да се руши вече седем години откакто територията около НДК е предадена на общината. По сталински, защото ако има паметник - има проблем, няма паметник - няма проблем. 
- Как да изглежда тогава пространството около НДК?
- Това, което най-вече прави впечатление в пространството на НДК, е, че то е затрупано със заведения, които в първоначалния проект ги нямаше. Някои от тях вече са с размери на двуетажни сгради. Химическо чистене, пицарии, барове... Това са нови обекти, които, ако се направи една прецизна картосхема, ще се види каква част са от този парк около НДК, каква част от атмосферата му изяждат. Отделно, действително имаме разни нови малки паметни знаци и паметници - доста еклектичният паметник на жертвите на комунизма, фрагмент от Берлинската стена, паметни знаци на Кирил и Методий, на буквите и пр. На това място трупаме нови и нови елементи като в боклукчийско кошче. Според мен е задължително сега, когато се обсъжда и се работи по възстановяването на парка, да се види до каква степен той може да върне първоначалния си облик. И ако трябва да има, а там трябва да има, обслужващи обекти, те да бъдат реализирани в една обща визия, която отговаря на НДК и да се махнат чуждите неща.
Още повече, че именно в НДК се очертава да бъде седалището на Европейската комисия по време на нашето председателство на Евросъюза. Затова трябва да се възстанови и обогати и цялата част на Южния парк, северно и южно от НДК. Не само да се хвърлят пари за каскадата, което е най-скъпото съоръжение всъщност, а именно да се видят нещата в тяхната връзка и да се намери баланс между тези обслужващи функции, от които има нужда и парковият характер на пространството около НДК.