Обществото става все по-жестоко

АЛБЕРТ ЛИХАНОВ е роден през 1935 г. в град Киров, сегашна Русия, където получава средното си образование. Завършва журналистическия факултет в Уралския държавен университет. Работи в родния си град като литературен сътрудник във вестник "Кировская правда", а по-късно и като главен редактор на "Комсомольское племя". Кореспондент е на "Комсомольская правда" в Новосибирск от 1964 до 1966 г. Още в Киров прави първите си стъпки в литературата, а първият му разказ е публикуван, когато е на 27 години, в списанието "Юность". Когато Лиханов е поканен да работи в Москва, става дългогодишен сътрудник на популярното младежко издание "Смена" - първо като отговорен секретар, а после 13 години е главен редактор. Постепенно придобива голяма литературна известност, разказите му се печатат в престижни списания, през 1976-а излизат два тома с негови избрани творби. Произведенията на А. Лиханов са публикувани в Русия с общ тираж от 30 млн. Зад граница излизат над 100 книги на писателя, преведени на повече от 30 езика. Творчеството си Лиханов успешно съчетава с широка обществена работа, става секретар на Съюза на писателите в Москва, президент на Асоциацията на дейците на литературата и изкуството за деца и юноши и т.н. По инициатива на Лиханов през 1987 г. се създава Съветски детски фонд "В.И. Ленин", който 5 години по-късно е преобразуван в Международна асоциация на детските фондове. Алберт Анатолиевич е почетен професор на Московския държавен педагогически институт, академик в Руската академия на образованието, почетен доктор на Японския университет "Сока", Токио. Има престижни титли и звания от различни висши учебни заведения в Русия и зад границите й.
Алберт Лиханов наскоро гостува в Руския културно-информационен център в София по повод представянето на творбата му "Пролитане" (известна на руски със заглавието "Слетки"). Книгата е излязла у нас със съдействието на представителството на "Россотрудничество" в България с ръководител Виктор Баженов и издателска къща "Списание Пламък" с директор Георги Константинов. Прочутият руски писател бе любезен да отговори на въпросите на ДУМА. Направи го с неподправена искреност, но и с голяма болка и с видима тъга. "Темите в книгите ми са болезнени и тежки. Но смисълът на литературата е да предупреждава, особено децата, че животът не е лесен. Младите трябва да са готови за най-различни изпитания, за метаморфози, които могат да пречупят по неочакван начин човешкото съзнание", бе откровен творецът.


Цитати:
Не бива да подминаваме дете със сълзи в очите
Разчитаме на бедните, а не на богатите


- Можете ли, Алберт Анатолиевич, да споделите кои ваши книги са най-превеждани на чужди езици?
- Трудно е да се каже, защото в определени периоди най-превеждани са били едни, после - други. Но все пак се сещам за една повест, много популярна и често издавана в различни страни по света, в САЩ и дори в Япония. Казва се "Слънчево затъмнение" и е за любовта между момче и момиче-инвалид.
- Като писател интересува ли ви реакцията на читателите на творбите ви?
- Разбира се. Преди ми пишеха много писма. Сега са забравили какво означава това. А и пощите днес са в катастрофално положение, пратките не стигат до получателите с месеци. Затова и хората не искат да пишат. Предпочитат електронната поща.
- А вие ползвате ли интернет?
- Да, гледам какво се пише там. Най-вече следя сайтове, където се обсъждат книги, литературни творби, обръща се внимание на някои ценности.
- Как се отнасяте към факта, че ви наричат детски писател? Обижда ли ви това или напротив?
- Благодарен съм за това. Предпочитам обаче първо да прочетат нещо, написано от мен, а после да коментират какъв писател съм и чий. Това е изборът на читателя. Спокойно се отнасям към всякакви определения на творчеството ми. Имам доста творби, оформени именно като детски. Една от тях е книга-обръщалка - от едната страна тя се казва "Момче, което не го боли" ("Мальчик, которому не больно"), а от другата - "Момиче, на което й е все тая" ("Девочка, которой все равно"). В тези повести се разказва за момче-инвалид, върху което се стоварват и други беди; и за момиче, претърпяло насилие вкъщи. И въпреки че в самия текст няма нито дума за това, надявам се всичко да се разбира. И бих искал такива произведения да се четат не от възрастните, а от подрастващите. За да знаят, че в живота има и такива неща. Да разберат, че в света съществува не само удоволствие, а и беди, и изпитания, които нямат детски размер. Те винаги са големи, огромни дори. И са за цял живот.
- Не са ли по-страшни бедите, когато засягат малкия човек?
- И за малкия, и за големия бедите са беди. Ударите на съдбата са с еднакъв размер.
- Имах предвид по-скоро разликата във възприятието...
- Наистина децата често по-тежко възприемат неприятностите. Например разводът на родителите кара малчуганите да страдат години наред, никога да не намерят покой и да изпитват болка през целия си живот. Такива комплекси са доста тежки и често се повтарят и тиражират.
- Мислите ли, че подобни травми биха могли да бъдат избегнати?
- За да се случи това, животът в държавата трябва да бъде подчинен на нравствени цели и ориентири. Не е задължително те да са с религиозен характер. И вътре, в самите нас трябва да има морални устои и етични норми. А възрастните е добре да помагат на децата за тяхното изграждане и възпитаване.
- Обръща ли се сега на това необходимото внимание?
- Преди като че ли то бе по-голямо. Мисля, че е заради многобройните организационни възпитателни структури, които бяха създавани в бившия СССР. Сега доста хора се подиграват на това - на пионерските отряди, на комсомолските бригади и т.н. Но те възпитаваха, изграждаха гражданска вяра, учеха, че трябва да се помага на другите. Ето, преди, като видят дете да плаче на улицата, възрастните спираха, интересуваха се какво се е случило. Сега всички подминават малчуган със сълзи на очите. За съжаление това не говори добре за цялото общество, което става по-жестоко. А трябва да се стремим да съхраним доброто в нас.
- На добри каузи е посветена и дейността на създадения от вас Международен детски фонд, който ръководите вече 25 години. Една от последните мисии на тази организация е свързана с борбата с туберкулозата при най-малките, имахте и програма за детската церебрална парализа. Как подбирате проблемите, с решаването на които да се захванете?
- Не ги подбираме, те сами ни намират, животът ни напомня за тях. Следим различни статистически данни, интересуваме се от всичко, което засяга децата. Сред мащабните програми, по които работи нашият фонд, е проектът, посветен на глухите деца. Той започна още по времето, белязано с разпадането на Съветския съюз. Единственият завод, произвеждащ слухови апарати, бе в Естония, в Талин. И децата бяха лишени от тях. Но ние се свързахме с датска фирма, един от най-големите европейски производители на слухови апарати с над 100-годишен стаж, и започнахме да ги купуваме оттам. А сега вече държавата ги осигурява безплатно на нуждаещите се по различни социални програми. Ние пък насочихме усилията на фондацията към деца, които се раждат глухи. Необходимо е да им се направи кохлеарна имплантация. Това е доста скъпо, операцията струва над един милион рубли (повече от 30 000 долара). Фондът ни се ангажира да организира пътуването на деца с родителите им от цялата страна и престоя им в Москва, както и осигурява необходимото оборудване и заплащането труда на лекарите, които имплантират кохлеарни апарати.
- Как набавяте нужните за подобни проекти средства? Държавата помага ли ви или разчитате на спонсори?
- Не, държавата не ни помага. А спонсорите са много сложно понятие за нас. Мнозина смятат, че става дума за богати хора. Но именно те изключително трудно се разделят с парите си. Така че разчитаме на народа, на бедните. Хората, които даряват средства за различни програми на детския фонд, са най-различни. Но името на всеки, включил се в кампанията, се знае. Независимо от сумата, която е дарил, колкото и на пръв поглед малка да изглежда за някои тя. Общо взето, за тези 25 години сме събрали и похарчили за децата четвърт милиард долара. Сумата не е голяма. Но, както се казва, правим каквото можем.
- С какво си обяснявате факта, че проблемът със сираците продължава да съществува и през ХХI век?
- Обществото ни е доста нестабилно - много хора нямат икономическа и социална реализация, слаби са духовно, липсва им образование. И когато такива индивиди случайно стават родители, децата се превръщат в жертви.
- А представяте ли си бъдеще, в което няма домове за деца, лишени от родителски грижи?
- Не! Свят без сираци е утопия. Деца, лишени от родителски грижи, винаги е имало в човешката история. В Средновековието например е било прието през нощта да се оставят пред вратите на манастирите кошници, където майки в безизходица да слагат децата си, които по различни причини не могат да отгледат. Традицията малките да растат без родители, за съжаление, е една от най-дълготрайните и силните. Този феномен е удивителен. Човечеството обаче винаги ще усеща болка. Няма как да дойде времето, когато всички ще са съзнателни и щастливи. Това е утопия.