Обща сделка, а ние?

Битката за най-важните европейски постове се превърна в такава напрегната сага, че човек вече взе да се обърква. Меркел ту подкрепя Жан-Клод Юнкер за председател на Еврокомисията, ту не го подкрепя. Европейски премиери социалисти преди дни изразиха подкрепа за консерватора Юнкер, докато други, предимно десни лидери начело с британския премиер Дейвид Камерън, са твърдо против неговата кандидатура...
Обяснението е следното. Според Лисабонския договор от 2009 г., непрестанно цитиран преди евровота, при предложението на кандидат за председател на ЕК Европейският съвет, т.е. европейските лидери, трябва да "вземат предвид резултатите от изборите за Европейски парламент". След това председателят на ЕК трябва да бъде избран и одобрен с мнозинство от ЕП. Давайки своя глас, европеецът получи този път правото да определи и кой ще ръководи изпълнителния орган на ЕС. За да не изглежда Брюксел далечен и чужд за европейския гражданин, той получи правото на по-голям контрол върху избора на управниците си и по-пряко участие при определянето на посоката на Европа.
Кандидатът на ЕНП, която спечели най-много депутатски места, Жан-Клод Юнкер би трябвало - харесва ли ни или не - да наследи Барозу начело на ЕК. Затова не бива да ни учудва, че лидери социалисти подкрепят тази кандидатура. Те настояват, че трябва да се уважи демократичният избор на европееца.
Друг въпрос е дали реално се случва така. Повече от очевидно е, че всичко отново ще се решава в Европейския съвет, между евролидерите, и по-специално между водещите страни в съюза. Пазарлъците текат с пълна сила. Не изглежда особено привлекателен Брюксел, нали? Някакви хора там горе си разпределят някакви постове и ще решават бъдещето ни. Ще ми се да вярвам, че взаимоизгодното разпределение на важните постове между евролидерите не е просто задоволяване на интересите на отделни държави и нечии амбиции за кариера. Защото само призиви за по-социална и справедлива Европа не стигат. Това го чуваме постоянно, дори и от десни. Дела трябват, драги управници в Брюксел.