Обнадеждаващ поетичен дебют на Десислава Стоянова

До този извод стигнах, след като се запознах с първата й поетична книга на "Повей от глухарче", която столичното издателство "Българска книжница" предлага на читателската ни общественост. Общувайки с нейното все още неукрепнало перо, се убеждавам, че Десислава Стоянова е съхранила в себе си красивия свят на младия човек и неизменно продължава да живее с него в творчески и човешки план. В стихосбирката, къде повече, къде по-слабо, осезаемо доминира неспирният вдъхновяващ повей на любовта. Тази книга е и първото й и по-смело потапяне в потока на съвременната ни интимна лирика. Това се усеща твърде отчетливо и в умението на авторката да свързва и съчетава нежната ласка на разпукващото си пухкаво глухарче с обичта между хората и живителното дихание на красивата природа. Глухарчето ни завладява с искрената си доброта и топлина, които сгряват човешкото сърце, заставяйки хората да бъдат по-човечни. Стихосбирката грабва с невероятното преклонение пред могъщата сила на любовта, която омагьосва и омайва с неудържимото си възродително въздействие. Силна емоционална тоналност битува властно в много от стиховете: "Повей от глухарче", "Близо до Едем", "Лъч от усмивка", "Огън насред площада", "Душевен Дуализъм", "Пресечна точка" и други.
Тези горещи интимни изблици са плод на допиращи преживявания. В тях всичко е дълбоко, преживяно и изстрадано. Затова и авторката искрено разголва душата си, отразявайки красивите, извисяващи човешкия дух, интонации, но в същото време ни прави съпричастни не само на възхода, но и на угасването на лумналия интимен огън. Логично се докосваме и до често неизбежните огорчения и разочарования, които съсипват и водят до мъчителни нощни безсъници и отчаяния. Немалко от стиховете се задъхват от неукротим драматизъм, отразяващ високите температури в интимния мир на лиричната героиня: "Ръцете на измяната", "Нека съм жената" и други.
Очевидно е, че Десислава Стоянова по природа е изключително сродена с интимната тема и тя непрестанно я вълнува, но в същото време нейните чувствителни сетива не остават индиферентни и към всевъзможните разнообразни пулсации, чиято вибрация характеризира днешната социална и нравствена действителност. Изключително много ме впечатли неумолимата горест, която терзае авторката, отвеждайки ни при руините на изчезващото българско село пред очите на днешна бездушна България. Читателят е обзет от истинска тъга, докосвайки се до тягостните редове на стихотворението "Старата къща". Но Десислава Стоянова не по-малко более и за недопустимата уродливост, която задушава съвременния ни град. В творческото й полезрение попада нещастната участ на млади наркомани, които тънат грохнали, ненамерили спасение, пльоснати като никому ненужна вещ на безчувствените улици. В това отношение наистина звучи като сурова присъда на днешното ни безчовечно съвремие стихотворението й "Град без обич".
Авторката търси отдушник в красотата и обаянието на родната природа, която с невидимата си магическа сила разкъсва веригите на нашия объркан ден, за да всели в изтерзаната душа спасителната възхита на прелестния пейзаж, ощастливен от пленителната ласка на животворната пролет, пред която благоговее. В някои стихове се прокрадва безпокойството за същността на човешкия живот и за истинските му ценности, които извисяват на пиедестал достойнството и честта.
"Повей от глухарче" на Десислава Стоянова е един обнадеждаващ поетичен дебют - атестат и гаранция за едно успешно бъдещо присъствие в света на отечествената ни лирика.