Обич отдалече

Много са българите в чужбина и продължават да се множат тези, които напускат страната ни, за да търсят по-добър живот, по-добра професионална реализация. Мнозина успяват, но и доста са тези, които се борят с житейски трудности далеч от роден край, от близки и роднини. Общото между всички е носталгията. Колкото и да искат да я скрият, не могат, а и не бива. Тя е чувство разбираемо, характерно за човека, напуснал отечеството си, разделил се с майка, баща. А като гледаме репортажите за живота на нашите сънародници зад граница, често ги виждаме облечени в български носии как тропат нашите хора и ръченици, как пеят любимите ни песни, а децата им рецитират големите ни поети. Създава се впечатление, че у българите в чужбина се е засилила любовта към всичко българско, че те са станали по-големи родолюбци от нас, които живеем в България. Колцина от нас имат национална носия, не всеки ден играем хора и ръченици и не всякога ни е до песен! 

Как да приемем обичта на българите от толкова далече? Драго ни е, разбира се, но това е обич от разстояние, обич от екрана, по скайпа грее, но не топли. Знаем ги нашите поговорки: "Далеч от очите, далеч от сърцето!" и "Очи, които се не виждат, се забравят". Често се публикуват данни за парите, които българите от чужбина пращат в България. Да, това е ценна помощ, но стига ли тя за измъчените самотни родители, за оставените за отглеждане деца при баби и дядовци? Мнозина възрастни хора си отиват от белия свят с отворени очи, с жажда по чедата си. 

Тези дни президентът Радев отправи зов към българите в Ню Йорк да се върнат, да помагат на България, за да тръгнат у нас по-бързо и по-успешно промените. Смелост и всеотдайност се иска за такава постъпка в името на родината. Кратък е човешкият живот и бива ли да се изкара в мъка по родните места, дори във виновност, че не си изпълнил синовен дълг? Така ли си възпитахме чедата, че да не милеят за нас, за род и отечество? Вярно е, че цели 30 години минаха от промяната, а стигнахме на космически разстояния от благоденствието в богатите държави. Загубихме доста от постиженията и успехите, които имахме в образованието, в здравеопазването; срина се промишлеността, земята ни запустя и вече не ни храни. Но, за да имаме успехи, са нужни умни, знаещи, можещи и честни управници, които да поемат кормилото на държавата към правилни пътища, и знаещи и можещи българи, които да работят за нея. А те с всяка година намаляват, поемайки пътя през Терминал 2...  

Сънародници наши, които сте зад границите ни зад морета и океани, покажете на дело, че обичате истински България. Елате и приложете това, което сте научили в големите световни университети! Канят се гости, а вие сте наши, деца сте на България! Върнете се да работите за рода български, за страната, която ви е дала живот, в която сте видели за първи път зората, почувствали сте полъха на нашите планини, дъха на родното море! Която ви е образовала, за да служите другиму. С вашите усилия би се променила и България към добрините, които са постигнали другите напреднали държави. Ако се завърнете, ще се усмихнат първо вашите майки и бащи! Ще се чува и повече детски смях! Ще се напълнят училища и аудитории, ще има кой да работи в предприятията... Ще има и кой да управлява!