Новозаветният пророк

Константин Еленков

ТОЧНО ПРЕДИ ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ дръзнах да правя юбилеен лист по случай 17-годишнината на великия писател. Средства осигуриха Антон Дончев и Венцел Райчев (Венцел Райчев, преводач на Достоевски; тогава беше шеф на София прес). Склоних за участие такива солидни автори като Тончо Жечев, Здравко Петров, Ивайло Петров, Димитър Коруджиев. От общо 8-те страници на този лист, който се оказа единствен и за Русия, повечето бяха цитати от велики негови адепти и последователи. Но какво беше моето учудване, когато видях статията на Т. Жечев! Независимо един от друг бяхме писали в обща тематична гама; естествено, моята - с всичките белези на педантичното старание в следване на темата... Сега, като разгръщам тия страници, виждам все пак и белезите на онова, което изисква и академичното изследване: позоваване на авторитети, богата био-библиографска справка.
Да се говори за Достоевски, означава да се говори за най-болезнените проблеми на съвременния ни живот. Засети във вихъра на една велика революция- Френската, породени от неочаквания обрат на революционната трагедия.
Думите "Достоевски и Запада" имат специално значение за нас. Едва ли един значим писател или мислител от последния половин век е избягал от неговото влияние - морално, духовно, естетически и философски. Западните писатели не могат и не искат да се измъкнат от това влияние. Габриел Гарсия Маркес говори за Достоевски и Софокъл като за най-големите си наставници.
Достоевски представлява една епоха в историята на нашето развитие                     ("Дневникът на един писател ", юни, 1876). В момент, когато той е бил почти отречен в родината си, той насища почвата ни и може да се каже с думите на писателя емигрант Георгий Адамович, това е "Русия на Запад" ...

. . .

Влиянието на Достоевски е огромно, достатъчно е да споменем Томас Ман и Стефан Цвайг, Албер Камю и Кафка, Джойс и Пруст, Фройд и Ницше, Оскар Уайлд, Сартр, Вирджиния Улф... В Русия това са Розанов и Мережковски, Соловьов и Бердяев, Булгаков и Солженицин; и цяла плеяда съвременни руски класици...
Признават го не само руските и европейските, но и американските писатели: Уйлям Фокнър, Томас Улф, Фланъри О'Конър, Ърскин Колдуел, Кърт Вонегът, Уокър Пърси, Джак Керуак, Кен Киси, Чарлз Буковски...

Работнят кабинет на Достоевски в Санкт Петербург

Не бива да забравяме обаче и "обратното" влияние - знае се, че Достоевски възприема нещо от мистицизма на Едгар Алън По... От романтизма на Шилер и Дикенс, на Виктор Юго... макар да се отдалечава на почетно разстояние от тях...

. . .

Развитието на литературата надскочи отдавна равнището на съчинителството и школуваното писателство, избяга и от задължителното изискване за вдъхновение и минимум дарба. Но пръв избяга от романтизма на романописците самият Достоевски. Не случайно в негово време е наричан публицист, обвиняван е в журнализъм. Качества, които днес са на почит. И на показ! Обвиняван е в мистицизъм и в христопоклонничество, в смиреномъдрие и боготърсачество...

. . .

Но за читателите смятам, че ще бъде по-интересно да приведем някои схващания и мисли на западни и руски философи за писателя.

. . .

Изследването си "Мировозрение Достоевского" големият философ и писател Николай Бердяев започва с думите: "Още като дете аз имах "имунитет" от Достоевски. Той ръзтърси моята душа повече от който и да е писател и мислител. Започнах да деля хората на хора на Достоевски, и хора, чужди на неговия дух..."

. . .

Похвала заслужават петте тома на завършената наскоро биография "Фьодор Достоевски" (2001) на Дж. Франк. Тя представлява едно от най-изумителните постижения на американската литературна критика за последните 25 години.

. . .

В словото си при откриването на паметника "Пушкин" през юни 1880 г., половин година преди своята кончина, Достоевски говори за великия поет като за "пророчество и знак".  По този повод пише: "той направи много за осветяване на нашата тъмна пътека с нова светлина." Аз не мисля, че ще използваме същите думи да опишем значението на Достоевски за нас. По-скоро трябва да кажа, че Достоевски е "тъмен път", който ни води из гората - символ на собствените ни маршрути и нашите собствени лутания... Въпреки това, парадоксално, но изкуството на Достоевски не е песимистично. Като основен център в изследването си "Легенда за Великия инквизитор" (1894) Василий Розанов отбелязва, че в "борбата между отрицанието на живота и утвърждаването, между разяждането на човешкото съзнание и неговия разцвет; в изображението на тази борба изкуството на Достоевски винаги е било дълбоко положително. И не в маниера на социалистическия или американския рекламен реализъм, с неизкоренимо блажена усмивка, но в един истински здравословен начин. Още: "Но възможно ли е художник, който смята, че пише разочароващо за хората, който черпи от материала на човешката действителност всъщност да създаде изкуство, което наистина въздига сърцата и умовете на читателите? Не мисля, че отговорът се крие само, нито дори предимно в страстния идеализъм на Достоевски и в неговата силна и красива християнска духовност, въпреки че те са неделима част от неговото изкуство.
Според Ницше Достоевски е автор на трагедии. ("Тragedy" - латинският превод на "роман")  И в тази връзка Ницше има удивителна "приписка":
 "Колко освобождаващо въздейства Достоевски!"

. . .

Желанието да "представя ужасни и невероятни неща" - това е философски реализъм, дълбоко характеризиращ Достоевски и творчеството му... Именно това го свързва с гигантите на древността Омир, Есхил и Софокъл, с Шекспир и с великите му връстници Ницше и Толстой. Основните атрибути на изкуството на Достоевски и на всички велики в руската литература, която се ръководи от сърцето: от дълбоко реалистична представа за човека и света; готовност, както е и в Библията, да се изправи срещу страданията и бедствията на една нация, един народ, един човек; една трансцедентна  визия, визия за идеалното, но с отвращение и независимо от всички противоположни импулси - за приспивни песни. ("Я убаюкивать не мастерь").