Нови стихове от Валери СТАНКОВ

Валери СТАНКОВ е роден на 5 март 1956 г. във Варна. Завършил е руска филология в Шуменския университет "Епископ Константин Преславски".
 Автор е на 30 книги с поезия, белетристика, публицистика, сред които "Огън на брега" (1980), "Нощен хляб" (1983), "Плашило в града" (1990), "Семейно легло" (разкази и новели, 1992), "Защото е есен" (1994), "Библия за несретници" (1997), "Влакът към зимата" (1999, 2000), "Соленият връх на бога" (2001), "Няма такава България" (публицистика, 2002), "Челен удар" (2003), "Стихове от кашона" (2004), "Писателят като чудовище" (роман-есе, 2006), "Наръчник за лунатици", "Къща без икони" (2007), "Усмирителна риза за ближния" (2008), "Слалом между мълнии" (2010), "Буквар за влюбени", "Аутопсия на зимните миражи" ( 2011) и др.  Носител е на националните награди "Гео Милев", "Дамян Дамянов", "Богомил Нонев", "Биньо Иванов" и др. Член e на Съюза на българските писатели.

Утро в гората

Призори гората си доспива
като плаха утринна сърна.
Светлината шава колеблива
с мокри от сланата колена.
Паяче заплита ситни мрежи.
Глухо тупне в храста таралеж.
Птича сянка въздуха ли среже,
ти, безкрил, под нея ще се спреш.
Иде ден - и ден си тръгва свиден -
дар от Бога - беше ти блазе.
Миг живя - дойде и си отиде.
И какво от този свят си взе?
С припече от някоя полянка,
с изгрев, който сетно в теб кърви,
ти - нарамил сляпата си сянка,
хлътваш във безмълвните треви.
Тръгваш си с отворени зеници -
вятър в осланените цветя,
шепа светлинка в небе за птици,
из което тъй не полетя.


Подир жената Жар-птица

Бог поиска от мен
да те водя в гори със сърни,
да ти вия корони, да те грея на огън в зли доби,
да ти плискам потоци светлоструи на тихи вълни,
да те пия из тях, да те пея, несвестен от обич.

Бог поиска от мен
да те нося на шепа, на гръб,
да те имам за лъч, прекосил на пунктири безмера,
да те пея, дори да се сгъна на вейка от мирова скръб,
да те рея над Гея днес и утре - и в следваща ера.

Бог поиска от мен
да се сторя на слънце и дъжд,
да си хубава - слънце в очите, в косите - росица.
Господи - казах - защо си ме месил за мъж,
да не мога да литна след нея - Жената Жар-птица.

Нецелуната моя,
аз ти стеля савани от топлия есенен дъжд.
Ще потънеш ли с мене из светлата част на нещата?
Най-красивото нещо за Жената е светлият мъж.
Най-прекрасното за мъжа е да гребне от нейната святост.

Нека в светла печал
и в несвяст да те пия из росисти дъбрави в гори.
Да те нося през бродове на реки, разорали простора.
Чу ли колко лета, колко есени кукувицата ни преброи?
Протегни си ръцете - мост към мене за птици и хора.

Нека мина отвъд,
да се срина без дъх върху твоите степни коси.
Като светъл пулсар да потъна из теб невъзможно е.
И дано снеговеят през свистящата степ не гаси
пламъчето, което ти запали за мене - безбожника.


Черква за безбожника

Защо те няма никъде, защо?
Защо и ти от моя ден замина?
И върху мен се свлече току-що
небето ми - чудовищна лавина.
Дъждът с пирони сиви ме кове.
И скитам - изоставен, сам и ничий.
Тайфуни дишам, гибли, ветрове -
свистящи и наточени бръсничи.
Светът без теб е фризер с буци лед.
И е далече онзи Рай небесен,
във чийто хор от ангели - поет -
за теб до сетен дъх ще пея песен.
Аз вече спрях да пия, да мечтая.
И не дъхти в съня ми на сено.
Дали ще пукна в Ада, или в Рая -
на мене ми е вече все едно.
И съмва ли се, Боже, или мръква,
боли го само моят стар каскет.
Ако речеш, че Словото е църква,
дано му служи вярно друг поет.
Аз искам да се свърши всичко вече.
И да натъпча в кофата с боклук
ужаса - от теб да съм далече,
и скръбта - да бъда
нечий друг.



Аутопсия на зимните миражи

Аз не живея. Чакам. Има разлика.
На айсберга ти вдигнах сух вигвам.
Остана ми трохичка от порязника.
И виното си нощем смуча сам.
На връвка ти навързах седем чироза.
От сол и слънце хванах педя глеч.
Ако ме виждаш, значи телевизорът
отново прожектира глупав скеч.
През бездните към теб аз гълтам вятъра.
Вселените към теб вършея с трън.
И щом достигна някой ден Екватора,
ще се стопя - мъжът във твоя сън.
Кой вятър листопадите извози ми,
в чувал ли чер насмете ги студът,
че - сякаш разоран от зли булдозери -
изопна плажът охтичава гръд?
Далече - там, над бездните раззинати,
и гларусът отказа да лети.
И моят ден се щура - дрипав циганин -
пи, хапна - сетне хукна, не плати.
Самин и гол - забих душа в мелтемите,
и дим от кораб вейна черен креп.
И си обръщат рибите коремите
във паметта за лятото без теб.
А зимата тършува в панталона ми.
Мъглата се влече - протяжен сън.
И слънчицето само с кран сто тона
се вдига и се срутва - тежък пън.
И хоризонтът черна връв нахлузва -
усуква, стяга гърлото ми - клуп.
Тъй сякаш в Ялта Сталин, Чърчил, Рузвелт
накълцаха небето - тежък труп.
Къде сте, мои изгреви сафридени?
Проскърцва студ - изкъртено биде.
И моят ден ли всуе ще си иде,
тъй - без да знам защо при мен дойде?
Човек ли, живинка да мине - кой да
поседне с мен на дрипавия плаж?
Стърча от век и чакам. И не дойдеш ли,
животът ми без теб ще е мираж.


Гларусите пишат хекзаметри

Когато си тръгваш, нахълтват в душата ми зими.
Приижда вълната, стоварва се - сива стена.
А мъртвите миди простират на плажа килими -
вони на хиляда, стопени от пек, сирена.
Оклюмани гларуси кротко редят си шпалира.
Чадърите скачат на куц крак в нахлулия студ.
И сядам под лодките, стиснал последната бира.
Или се търкалям по пясъка - буре с барут.

Не знам накъде, но и аз някой ден ще си ида,
а когато нощта си развее зловещия креп,
ще реве - древен бик, повален на ужасна корида,
ще се блъска морето, което загърбихме с теб.
А камъшът ще съска - и дъжд ще пере полегато.
И ще зъзна под лодките в своето тънко сетре.
И в съня ти ще ида - аз, момчето на твоето лято -
цяла зима ще пиша с хекзаметри самотно море.



Раят е някъде с теб

Оцелях в челен удар с торнадо.
И цунами без жалост ме би.
Всичко вече ти взех. И ти дадох.
Не платина и злато в торби.
Иде ден - век без теб ли се мина?
И защо ми е белият ден,
щом керваните с тежка коприна
чезнат нейде без теб и без мен?
По-добре да ме мачка Замбези.
Ниагара връз мен да гърми.
Да се сриват над мене поезии
със зурни, чалга, фолк дунанми.
По-добре в небеса, виком вити,
да крещя - юродив - до зори.
Накъдето ми видят очите,
да потъна зад девет гори.
По-добре да умра в дом за старци,
в някой кротък - за луди - приют
до припадък да гледам на карти,
всички зъби изплюл от скорбут.
Да се кискам, да пея, да скачам,
булеварда да меря със вик.
Да търча като кон без ездача,
бил най-сетне на всичко камшик.
По-добре - без душа - изфирясал
нейде там - на небесния свод,
да загърбя най-после прекрасния
миг, наречен - без тебе - живот.
Сякох ледници, свличах се в пампи,
с вълци вих в нелюдими земи.
И ти вихрих света в дитирамби -
бях светулков дъжд, който ръми.
Ще те следвам - в син студ - и във зноя,
мое трепнало огънче в степ.
Ако Господ рече да си моя,
значи Раят е някъде -
с теб.


Късо съединение между светулки

Тъй както мюезинът вие
от дългото си минаре
и вятърът набръчква стрии
върху смълчаното море,
тъй както оргията птича
из висинето тъне вдън,
и върху хълмите се свлича
убито - слънцето за сън,
и листопадът кротко ляга
в мъглите, вейнали сатен,
и - метнал шапка на тояга -
си тръгва нейде тоя ден,
тъй както в ледената бездна
се срутва алпинистът с вик,
така и аз ще си изчезна -
светулка, грейнала за миг.
А ти? Ти просто запомни ме
и споменче от мен носи -
две дати - и доброто име,
което камъка краси.


Момичето на моя ужас

Въшлив клошар - докопал влажен фас -
на спирката денят ми се изнизва.
Ей тъй - без теб - из Варна скитам аз,
надянал листопада, вместо риза.
В съня ми скърцат тръшнати врати.
Затворени прозорци в мен немеят.
Угасвам във вселенски самоти -
над мен блещука само полилеят.
Друг някой в мен подрежда ти звезди.
Рай ми се чинят Аушвиц, Освиенцим.
Зажеглен в жегли, впримчен във юзди -
разкъртвам си зловещите кепенци.
Ако решиш да туриш катинар
на миналото с мене, аз ще лудна.
Пометнала ме - изтърсак квазар,
Вселената без мен ще съмва трудна.
Не ти постлах Вълшебния килим.
В дълбоката килия на куплета
без теб ще чезна - яко струйка дим -
над пламнали врати и черчевета.
И цял живот с навирен среден пръст
нима над мен животът ще си литва?
Разпери ли ръце, човек е кръст.
Протегне ли душа, е за молитва.
Към теб вървя - през ледени стени.
През долове, през ридове и бездни.
До свършека на земните ми дни
аз ще ти пея песните си звездни.
До сетен дъх във моите гърди
във храма на поезиите служа.
Ако ме чуваш, моля те - бъди! -
най-светлото момиче
в моя
ужас.




Одата на есента

Лятното слънце се срина зад рида -
скри се зад девет - в десети земи.
Аз си отидох - и ти си отиде.
Зъзнем далечни - и все по-сами.
Вятър ми вее из вехтия шлифер -
дъха на преспи и студ от Сибир.
И като перки на стар калорифер
гарвани дращят небето безспир.
Мракове стелят ми звездния хребет.
Някой светулките мои затри.
Кой път да хвана, речи ми, към тебе?
Мъртви шосета - и мъртви гори.
Много не вярвай на моите вопли,
спастрих ти спомен за зимния ден -
нека ти грее - и нека те топли,
ако понякога мислиш за мен.
Пращам ти припече, звън на пчеличка,
жълъдче, шалче от вятър в листа -
аз съм момчето, което с тревичка
свири ти одата на есента.