Нови стихове от Николай Милчев

Николай МИЛЧЕВ е роден през 1958 г. в Плевен. Завършва гимназия в Ловеч, a след това-  Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий".
Автор е на десетина поетични книги, между които "Лирика", "Случайно и определено", "Бяла залисия" (1993), "Изневиделица", "Пейзажи с Лолита", "Очи широколистни", "Мокра светлина".  Автор е на стихове за деца, на текстове за детски песни и на детския мюзикъл "Таласъми без налъми". Водил е предаването "Поетична сряда" в Телевизия 2001, където е представил над 50 млади автори.     Носител е на национални литературни награди - за студентско творчество (Шумен, 1982), наградата Николай Хрелков, наградата на СБП за детско-юношеска поезия (1995), лауреат е на конкурса "Златен ланец" на в. "Труд". Член е на СБП.

Зима 

До раменете сме в преспи и сняг -
като кубета на църква.
Свраката гасне  и с човка от мрак
гладните облаци дърпа.

Всяка надежда си има цена.
Всяка лавина - посока.
Господи боже, каква тишина -
ледена и едноока.

Ако  случайно намерим палто,
кой ли от нас ще го носи?
Кой ли от сняг ще замеси тесто,
без да задава въпроси?

Фъртуна

Тази фъртуна ще ни заличи.
До синьо и бяло ще ни изтрие.
И тогава сърцето с чернооки очи
черно вино ще поиска да пие.

А паницата с вино ще е с ябълков глас -
от червено до черно ще стене.
И с бодливите пръсти на бодливия храст
пет-шест шипки ще се кръстят за мене.

Като в ледена кръчма ще съм трезвен и бял.
Миг по-късно ще бъда замаян.
Един ангел със черни очи е живял
сред бездънните преспи на рая.

Един облак със име на тъмна жена
е решил този свят да затрупа.
Във паницата дива - само кръв и слана.
Още вино ще трябва да купя.

Още глътки нататък ще са още мираж.
По-нататък не може да има.
Само мойта снежинка като ангел на страж
козирува на пияната зима.

Кокичета

Кокичета - вдовици на нощта.
Това за лунатиците е ясно.
Най-фините съзвездия в света
за зимата се женят и угасват.

Съпругът им е рехавият сняг
и само дни след мекото венчило
те ще подвият белия си крак
и ще изгубят слабата си сила.

Защото са безплътни, ще са миг,
защото са красиви, ще са тъжни.
Замаян щъркел със замаян щик
на стражата си почетна ще зъзне.

Тези графини нямат аналог,
в тях логиката е опустошена -
да са сълзи на пролетния Бог
и да оплакват цялата вселена.

До утре сутрин... Но сега е нощ
и времето случайно е заспало
между скръбта и тихия разкош
на крехките създания във бяло.

Гост

На ръба на студа, до гласа на зеленото
един щъркел притихва и изпружено дреме.

Той пеша е летял... Като светещ магьосник,
който точно навреме сам си идва на гости.

Затова замълчете, дайте шанс на съня му,
нарисувайте локви и мехурчета сини.

Нарисувайте жаби в разлюляна посока
и пуснете перата да се реят дълбоко.

Този щъркел е болен от любов и копнежи,
от мъгли, упоени в синевата на скрежа.

Този щъркел е болен и сега се лекува
със упойка, която точно тук съществува.

Потърпете до утре и тогава елате,
за да видите слънцето как му гали главата,

как от клюна му капе разтопеният  вятър
и зеленото близва със езиче листата.

Лятно

Най-пропуснатото лято пожълтя покрай устата.
Спа до обед, после сънно пи на птиците яйцата.

Слезе в жълтото стърнище, сред което мравки щъкат,
и в ръкава си затвори сянката на пъдпъдъка.

Ритна слънчоглед в лицето, зъбите му изпочупи,
после пресуши реката с огнени червени лупи.

После отегчено дръпна на магарето ушите
и се втренчи в маранята, за да преброи мухите.

Лятото е безобразно... И сезонът е запален
от това, че диша въглен, а дъждът не е поканен;

от това, че всичко пари и димът е със корона,
от това, че стана пепел меката ръка на клона;

от това, че няма никой и следобедът е слязъл
в разпокъсаните локви на последните боази;

от това, че след секунди прасковите ще се сринат
и ще замъглят очите на дълбоките градини.

И тогава ще е есен... Глупава и закъсняла -
като изгорена рокля, свита в ъгъла на бала,

като гущерче, което с изпарени панталони
крие сухата си кожа точно под носа на склона.

И тогава ще е есен... Като тъжно многоточие  -
колкото да си отдъхнем. И над преспите да скочим.

Последното село

Аз умея да шушна със шушулките бобени
и да виждам сред тях обеците отронени.

Аз умея в градината със дъжда да се стичам
и да светя в кайсиите с аромат електрически.

Аз умея с картофите да се рея в подземия
и да скачам към утрото с разцъфтели растения.

Аз умея да дишам на бръшляна със устните
и да зная, че всичко това е пропуснато.

Аз умея с години да се сливам със сянката
и да бъда коремчето на политнала мрянка.

Аз умея  насън да приспивам реката,
за да могат върбите да преплуват  оттатък.

Колко много умения... И  какво нетърпение
да съм нота от вечерното жабешко пеене,

да съм капка от мляко на козите изгубени
и конецът безкраен от пашкула на бубите.

Искам всичките работи, за които ме бива,
да цъфтят по ръцете ми със коси на коприва.

Искам  шепа  вода - да си плисна очите
и  да гледам  как  далечно маршируват тревите.

Искам няколко страници  със  дълбоки подножия
и един скакалец върху мен , ако може.

Чернова

Аз трябва да те надживея някой път.
Да те сваля от раницата си и да те питам
защо глухарчетата винаги ехтят,
а са беззвучни конските копита.

Защо се смееш, слънчице с рогца,
нима илюзиите нямат си поляна?
Нима на ягодите трябват червила...
Какво ми няма, та сега те няма?

Над теб и мен кръжи един орел
и сянката му е като мънисто.
Аз те измислях, без да съм те чел
или преписвал някога на чисто.

Така остана- чернова за стих
насред пътеката с високи паяжини.
Навеждам се и май че те изтрих.
И спрях да дишам всичките години.


След малко

След няколко дена ще започне гората.
Но сега е мъгла... И животът не стига оттатък.

Само малко търпение. Само мъничко още.
И бълхите на слънцето ще започнеш да пощиш.

Ще си пълен с измислици, по които се стичат,
отразени от локви, гласовете на птици.

Ще опишеш растение, без да казваш и дума.
И ще милваш очите  с разцъфтели сапуни.

Само малко търпение - един мъничък резен,
и небето при тебе като коте ще слезе.

Но сега е мъглата, а пък тя е ревнива
и не сваля пуловера от наситеносиво.

И не иска да сдава на властта си писмата...
И тогава внезапно ще пристигне гората.

И тогава внезапно, ако искаш, повярвай,
тя ще почне на друг  в цветове да приказва.