Нови стихове от Лиляна Стефанова

Лиляна СТЕФАНОВА е родена на 17 април 1929 г. в София. Завършва режисура в Държавния институт за театрално изкуство, а по-късно Литературния институт "Максим Горки" в Москва. Специализира в Лондон (1965-1967). Завършва писателската програма при Държавния университет в Айова, САЩ (1980).
Авторка е на повече от 50 книги поезия, проза, есеистика, творби за деца, сред които "Обич и мъка", "Слънцето ме целуна", "Глас от бъдещето", "Огнена орбита", "Южен бряг", "Една есен в Америка", "Вулканите на Мексико димят", "Япония без кимоно и ветрило"; сборниците с есета "Време и дълг", "Пиша - значи обичам"; книгата с очерци "Светлината иде от хората", "Свят в 33 лица", "Другата в мен" и др. Нейни стихове са преведени на 31 езика.
Носител е на националната литературна награда "Дора Габе" (2008) и наградата за цялостен принос "Константин Константинов" (2012).

             

Ще минат двама                                  

 На Панко Анчев                                   

Безцветни погледи.
Унили жестове.
Безверие прилепчиво като грип.
Седя на кафе в Градската
 и кашлям досада.
Заразата пълзи.
Без съпротива по въздушен път -
един на друг -  безразличие,
бездушие в нелепа гримаса,
"не ми пука" -
като захвърлена опаковка чипс
и пльоснат на плочника сладолед.

Опасна епидемия,неизлечима.
Енерия - в кома.
Помръкнала гордост, вехти желания.
Безпътица.

Озъртам се с отчаяна  мисъл:
почакай, след малко ше минат двама,
момче и момиче, гимназисти.
Ще спорят разпалено,
ще дишат волност,
ще разсекат с дръзки движения
унилия късен следобед,
ще викнат гневно на оня,
дето хвърли бутилка в тревата...


И ти ще изпиеш гласовете им,
като скъпо лекарство
против смъртоносна зараза
от човешко безсилие.


 
Страхът

                                                              
Добрият санбернар,
огромната Бети,
гледа смаяно -
хората се плашат от нея!
Бавно се приближава,
умолително дава знак с опашка,
усмихва се по кучешки.
Иска да я погалят!
И страшното куче търси ласка,
топлота, милост.
Никой не смее да я докосне.

Колко сме уплашени
от насилие, от удар в засада.
Злоба да не ни ухапе,
грубост  - да не ни нарани.

Тя не знае, че страхът е в нас.
Кротко чака
някой да й каже:
добро куче,
да я помилва приятелска длан.

Благородна порода,
санбернар,
другар в беда.
Спасител
в ледни планински пустини.
 
Само децата, най малките,
не се боят от нея.
Радват се, бързат да я погалят.
Те още нищо не знаят за злото.



Искам

    На Лиляна - моята внучка

Прости ми,
не направих тоя свят
по-хубав.
А можех ли да го сторя?
Исках.
Боях се за теб.
Грозното дебне.
Иде умора.
Вятърът,
ритнал съня ми, се киска.

Къде сбърках?
Кога хванах грешна посока?
Защо не успях?
А беше ли истина,
беше ли близко?
Оня свят възжелан
и прекрасен.
Дом за теб.
Исках.

Ако можеш, прости.
Аз вярвах. Мечтах.
Бях яростно млада,
отчаяно влюбена в риска.
Сега се страхувам за теб.
Тъй нежна и крехка,
тъй мила...
Копнях да ти дам
свят празнично весел.

Исках.

Беше малка.
Пеех ти "Люли-люш"...
Мислех, че скоро ще имаш
цялото добро на земята.
Че небето е чисто за теб,
в пелените - морето се плиска.
Сега се ослушвам.
Тъмното плаши.
Злото е будно.
Не ги победих.
Исках.

Уморена съм.
Сумрачно,
като есенен плаж.
Но ти, мой лъч,
ще пронижеш тия облаци,
паднали ниско.
И в пъкъл, и в хаос
ще намериш и път,
и следа,
и кураж.
И ще бъде
чист и красив,
като първа любов,
твоя ден, твоя свят!

Искам!


Златоносният пясък


Защо точно сега
ми напомни за старата секвоя,
за Лопушанския манастир,
за магерницата,
за пеещите чучури,
за оная омагьосана Огоста,
чиста и прозрачна,
с игривите мренки
и пъстрите камъни?

Там, още в светлото детство,
получих първия урок
от златотърсачите.
Ония мълчаливи мъже,
които от сутрин до вечер
пресяваха речния пясък.
Загадъчна, безумна игра,
в която винаги губиш.
И в ситото остават люспи
от златото на залеза.

Отдавна Огоста влачи
мръсни води,
няма ги мренките
и голите малчугани.
Няма ги мъжете с груби ръце,
хазартната игра,


малкото момиче,
което, нагазило в реката,
се учи
как да пресява златоносен пясък
от думи и звуци.

Тъгувам,
че всичко е сън,
че няма никога двамата с теб
да отидем там,
в оная легенда,
в оная красива измислица.                   

Неизбежно


Дните ми -
наполовина горчиви,
наполовина - сладки.

Пия цялата бдагост на цветни ухания,
радвам се на внезапна сполука,
на твойта усмивка,
на добра дума,
на  препечена филийка със сиренце,
на чаша вино.

И внезапно -
угасват зениците на слънцето,
помръква хубостта на живота,
чашата препълнена с драгост -
на парчета.
Злото прекрачва прага.

Цял живот - неочаквана,
неизбежна смяна
от мъка - на радост, от слънце - на сянка,
от дивна песен - на дива аларма.

Боже, колко вълнения
преживяхме с теб двамата,
колко години, колко сезони!

И все - наполовина горчиви,
наполовина - сладки.

                                    
Сиромашко лято


Ти си моето
сиромашко лято.
Мека светлина,
преляла от теб - в мен.
Неосланено циганско лекомислие.
Лято -
Топло, шарено, благословено.
Безстрашна милувка
пред прага на зимата.
Гълтам щастие,
гладна и ненаситна
като в кухня, която ухае
на храна за несретници.

Не трепва златен листец.
Сладострастна нега
ме изпълва с измамни надежди.

Дар закъснял.
Лято на инат.
Загадъчна щедрост, слънчева милост
за сиромашката моя душа.



Недовършен разговор


Всеки разговор с теб  -
недовършен.
Някой или нещо нахлува,
грубо скъсва тънката нишка
от думи и погледи,
срязва края на фразата,
слага многоточие.

Тогава набързо ти казвам
довиждане!
Невъзможно е да залепя две части
на топло дихание.
да закърпя материя от звуци.

Така е в неизмисления живот.
Ние проектираме всяка подробност,
но той без капка свян
прогонва мечти и илюзии,
прекъсва красива мелодия.

А може би най-хубавото е,
че той не ни позволява
бездарно да го съчиним?

Случайно ли има поверие -
градиш ли къща -
остави нещо недовършено,


недонаправено, макар и малко,
за да има за след месец, година -
та живота в нея да изненадва,
да е далече от края, от мрака, от точката.

За кой ли път се усмихвам
на тази мъдрост.
Всяка приказка с теб - недовършена,
навярно за да има за утре.
Къща, в която никога
няма да влезе края.



По-лудо от мен


Сърцето ми -
по-лудо от мен.
С теб разговарям приятелски.
Не ме издава
нито поглед, нито жест.
Думите ми
не препускат в галоп,
гласът ми не се препъва.
Правя всичко, за да не уловиш
хвъркатото сърцебиене,
да не усетиш
хаоса от чувства и разум
в една ураганна аритмия.
        
И успявам.
Където и да те срещна -
с теб - наглед овладяна,
измамно хладна. Друга.

А сърцето ми -
по-лудо от мен -
отчаяно иска да ти каже истината.



Търся думата


Търся думата.
Но нали това правя цял живот?
На шега прехвърлям чуждите:
тенк ю,
мерси, грация...
Напразно.
Къде е думата, неовъргаляна
във фалшива любезност,
в рекламен клип,
в калта на делника?
Сто пъти на ден изричам
неосъзнато, безотказно.
автоматично:
много ви отива шапката - благодаря,
ето ви рестото - благодаря,
забравихте си очилата - благодаря,
да ви почерпя кафе - благодаря.

Сто пъти на ден
се търкулва от устата ми
дума с открити гласни
без да я усетя,
без вкус и мирис,
без послание и чудотворство.

Как да стигне до сърцето ти
моя благослов
за възкръсналите изгреви?


Докога ще търся
думата,
която ще изрека тихо,
едва чуто,
само на теб.