Нови стихотворения на Орфей ПЕТКОВ

Орфей Петков е роден на 24.04.1953 г. в гр. Враца. Завършил е Минно-геоложкия университет. Автор е на повече от 50 научни публикации у нас и в чужбина по проблемите на минното дело, промишлеността, икономиката, макроикономиката, туризма, екологията и управлението.
Член-кореспондент е на Международната академия по екология и безопасност на околната среда със седалище Санкт Петербург (Русия), член е на Съюза на учените в България и на Съюза на българските писатели.
Лауреат е на Втория национален конкурс за поезия "Лирически кръстопът на музите - 2010", на единадесетия национален литературен конкурс "Ний всички сме деца на майката земя - 2012", на втория международен конкурс за поезия "Лирически гласове - 2013", на десетия юбилеен конкурс за поезия "Пролет моя - 2013", на международния руско-български конкурс "Любви живителная сила - 2014", на седмия национален поетичен конкурс "Мила родино - 2014", на националния поетичен конкурс "Свищовски лозници - 2014", на дванадесетия национален конкурс за поезия "Пролет моя - 2015", на осмия международен поетичен конкурс "Белоцветните вишни - 2015" и на четиринадесетия национален конкурс за поезия "Искри над Бяла - 2015".
Автор е на единадесет книги с поезия: "Денят от теб започва сутрин" (1992 г.), "Със светлината си душата ми лекуваш" (1996 г.), "По светлото в душата ти копнея" (1998 г.), "Любовни видения" (2002 г.), "Предесенни светлини"(2005 г.), "Любовни протуберанси"(2007 г.), "Нежност и светлина"(2009 г.), "Сетиво за любов" (2010 г.), "Неугасими чувства"(2011 г.), "Любовно завръщане"(2013 г.), "Късни стихове"(2014 г.) и "Сетиво за любов"(2016 г.).


Моят жребий

Добре май бе да бъда шахматист -
това поне си мисля, че го мога,
наместо върху празния бял лист
да пиша как обзема ме тревога...

Към слава щях без отдих да летя -
обичам да ме считат победител
и искам да ме кичат със цветя...
Бих плюл си инак просто на петите...

Но жребият с друг гъдел ме дари -
не тъна зарад него във омая
от злато, от медали и пари...
Обречен съм със думи да играя!




Възрастният мъж

На мястото си сяда той. Това е в кафенето негов ъгъл.
Приятелите няма ги  - оставили са вече своя плод.
Прозира късна истина - че повечето пъти се е лъгал,
и всичко, че напразно е... във битката, наречена живот.

Оправя вратовръзката, ръкавите на вехтата си риза,
надига свойта чашчица с вдървените си пръсти от артрит,
преглъща, и отива си - тъй слънцето надолу вечер слиза...
Той жив е, и жълтее се - от сламената шапка попревит...

Но нещо с него случва се... До близката ограда в миг застава...
Извива песента си кос - в ушите му припява сякаш псалт...
Връз сянката си срутва се, а шапката му - чух я! - издрънчава...
Посяга, в нея вкопчва се... И тръгва по небесния асфалт...



Стихът

Стих в мен се ражда - пролет щом звъни,
щом сняг затрупа паднало плетище,
от сълзи и от свежи ругатни,
от връх в мъгла, от цвете сред бунище,

от дама, чиито нежности не ща,
от истина, в която още вярвам,
от злото, от красивото в света,
от крясък на дете и грак на гарван,

от зид със мъх и с плесен налепен,
от място в град, което го обичам,
от слово като огън, парещ в мен,
от израз, който с нещо е различен...



Гнетящи селца

Гнетящи селца - като тъжни руини...
Ластари, не грозде в асмите виси...
Дворове обрасли, без хора - градини...
Съдбата им тягостна кой възкреси?

Бедняшки са къщите, вътре студени -
във тях само музата броди сама...
Прозорци, врати и стъкла потрошени...
И чакаща труд плодородна земя...

Стопаните гинат из тежка чужбина,
и стиснали зъби - не чакат разцвет...
А скръбната муза на мойта родина -
дошла в домовете им - търси поет...




Звездите в зимното небе

Тук на бялото звездите... като погледи са живи...
Те подобни на очи са в нощ такава - замечтана...
И напомнят ту светулки, ту искрици най-красиви,
ту са взора на девойка - от любимия разсмяна...

Посред облаци надничат, като хълмовете - бели...
Светлина струи от всяка - тя с лъчите си изпраща
към слънцата, към земята, към межди и към предели,
знак - планета ли е хладна, или факла е горяща...

Рея поглед във небето... Те трептят сред висините
и пулсират като точки - разноцветни и чудесни...
Но понякога обаче в миг отронват се звездите.
Те тогава ми изглеждат - сякаш сълзи са небесни...



Моята улица

Завръщам се в града, във който раснах...
В небето светят същите звезди,
но улицата родна е безгласна...
Живота кой от нея изцеди?

Тя станала е друга - непозната...
Рожденият ми дом дори е друг -
до портата не маха ми брезата,
със други хора правим комшулук...

Дъските са изгнили от стобора...
Тук нищо не е както бе преди...
Със времето могъл ли бих да споря?
На пейката и мама не седи...



Жив съм

Не знам с какво заслужих тази щедрост?
На нея си завиждам даже скришом...
Безспорно битието ми е ведро,
а въздухът ми дава да го дишам.

Да ходя мога, в нива и в дъбрава...
На всичко, без заслуга, най-отгоре -
светът със хляб и слънце ме дарява
и даже със възможност да говоря...

Затуй две думи с пръчка край водата -
на пясъка най-радостен изписвам,
макар да ги измива в миг вълната...
На него непрестанно пиша: Жив съм!


В друго време

Над родната ти къща цял ден ръси
светилото елея си разпален,
но спомени понесъл на гърба си -
ти чужд се чувстваш в залеза му ален...

Звездите само - знайни и все верни -
напрягат своя взор в здрачевината.
Нощта извежда биволите черни
и скупчва ги усърдно пред луната.

Блестят като цветчета на мушкато
във тъмното зениците им жълти...
Тук сякаш си сред място непознато...
Или във друго време си дошъл ти?


Българийо

Моя мъничка родино - светъл ек от песен птича,
бистро изворче, дъбрава, пищен блясък на зората -
аз пред теб с респект, любима, и с достойнство коленича,
но каквото и да кажа - все не стигат ми словата...

Земьо родна, земьо свидна, в тъжни мисли щом посърна
теб съзирам - връх висок си, скреж си, който слънце плиска,
ти си мама в есента? - де е днес, да я прегърна? -
ти си надпис: "Те умряха...", и си кръст на обелиска...

Мараня си - над поляни, над дома ми - дим си рехав,
на гората - ти шумът си, на потоците - наклона...
Всичко свято си и мило! Ти си гордост и утеха,
за молитва - ти олтар си, и за изповед - икона...