Нови имена и почерци в турското кино

Олга Маркова, доктор на кинознанието
Истанбул-София

След проливния дъжд и негостолюбивия вятър, с които миналата година ме посрещна този фестивал, сега усмивката на слънцето се опита да ме предразположи благосклонно към руините и неистовия шум в центъра на града, където той се провежда успоредно със строящото се метро. Дори в най-луксозните хотели сънят е рядкост, тъй като шумът от булдозерите, които рият, не спира денем и нощем. Така че присъщата на този мегаполис 24-часова глъч сега е потопена в новата акустика. Домакините, въпреки старанието си, могат само да ни съчувстват. За сетен път се уверявам колко важно е да дойдеш тук навреме и навреме да си тръгнеш! Още повече че през последното десетилетие центърът на този живописен град пред очите ми се превръща в стълпотворение от високи сгради и тесни сокаци, по които хората щъкат като мравки. И въпреки това в целия хаос се усеща някакъв неписан ред: никой не те блъска по улиците; минувачите, дори и когато не знаят чужд език, идват с теб, за да ти покажат онова, което търсиш; а шофьорите спират, за да минеш, без да ти клаксонират истерично като у нас. Колкото и трудно да се провират линейките и полицейските коли, явно не са убедени, че пешеходците винаги са виновни. Участниците в това напрегнато движение отдавна са свикнали с хора, а може би се поставят и на тяхно място. Ако бързаш занякъде, прецени предварително откъде да минеш: това е закон за големите градове...
А другият основен етичен закон е: бъди любезен и отговорен към тези, които са стриктни към теб. Така бих дефинирала накратко акуратността на организаторите на фестивала. Не помня да съм поискала нещо и да ми е отложено за утре. Това е изключително важно, когато идваш на работа тук само за 3-4 дни. Безспорно тази коректност ми дава възможност за кратко време да видя най-доброто от турското кино, което наистина е в сериозен подем.

В миналогодишната си статия под заглавие "Новото турско кино набира скорост", публикувана в ДУМА (25 април), набелязах някои тенденции, които сега закономерно дадоха интересни плодове, при това в различни, нетрадиционни посоки. Ще започна с най-нетипичния за турското кино филм с поетичното, изключително трудно за превеждане, заглавие "Би могла да осветиш нощта ми" ("Thougild'st the Even" - цитат от сонет на Шекспир, рецитиран от главния герой на екрана), над което няколко преводачи от разни езици си "блъскаха" главата. Състоялата се тук световна премиера на талантливата и твърде своенравна творба на Онур Юнлю бе посрещната от публиката предпоследната вечер от фестивала с нестихващи аплодисменти. В последвалия оживен разговор духовитият режисьор и сценарист, който на закриването на фестивала бе удостоен с три "Златни лалета" - за най-добър филм и най-добър сценарий (поднесени му от председателя на националното жури Тайфун Пирселимоглу), както и с приза на ФИПРЕССИ, отговаряше на безбройните въпроси със същото чувство за хумор, бликащо на екрана от сблъсъка на хрумванията в съзнанието на главния герой Джемал (асистент-рефер на футболни мачове) със ситуациите, в които попада. Явно това черно-бяло произведение, чието действие се движи на ръба между реалността и фантазията, между истинския показ и метафоричността, между естествения и изкуствения звук, се оказа твърде атрактивно и ново за тукашната аудитория с разкриването на тревогите и вълненията, копнежите и надеждите на най-обикновени хора (пак от добре познатия на екрана Анадолски край), но този път по твърде необичаен начин. Вместо бавния и съзерцателен кинематографичен разказ, постигнат с дълги кадри и взиране в детайлите и в околния пейзаж, характерен както за майсторите на предишното поколение Нури Билге Джейлан, Дервиш Заим, Зеки Демиркубус, Семих Капланоглу, Езим Устаоглу, така и за техните последователи, Онур Юнлю ни предлага един неочакван, твърде разкрепостен от каквито и да било забрани и съобразявания, поглед към факти и явления, "намигвайки" понякога на Бунюл (с кадрите със стичащата се кръв под окото на доктора) или привнасяйки сюрреалистични елементи и подходи: Джемал влиза и излиза директно през стените на дома си на 33-и сокак; наблюдава през затворените врати и прозорци как Ясемин се преоблича; героите стрелят без оръжие - само със звук; влюбените летят, след като изпиват всички лекарства наведнаж... Ярко кинематографичен и твърде забавен е епизодът, в който Джемал кръжи с мотора си около камиона с работнички, отиващи на работа, сред които е интригуващата го красива девойка. Накрая този странен вид ухажване го преобръща в отсрещната нива. Последвалото нелепо любовно обяснение сред житните класове заля залата със смях. Чудесни са и сцените, в които Джемал най-после намира "подходящия" момент (когато героите след летенето падат на земята и повръщат), за да отправи към любимата си предложение за женитба, или с "белетристичния" опит за извинение пред нея с рецитал на Шекспиров сонет... Въобще нищо не е странно в този малък анадолски град с две слънца и три пълнолуния: нито способността на главния герой да вижда и да преминава през стените; нито нелепото му "подреждане" в семейния бит; нито талантът на Ясемин да движи с пръстите си предмети от разстояние; нито нейният "безсмъртен" бос, чиито действия противоречат на доброжелателните съвети на учителката, стараеща се да успокои тревожните състояния на Джемал. Повечето герои са своего рода факири... Филмът започва с цитата на Еврипид: "Човек е сътворен от безпокойството (тревогата)" и завършва с "приземяване" на стопиралия във въздуха като детска играчка самолет (от който вероятно ще слезе обидената съпруга и ще се завърне в домашното "гнездо"). Той доставя истинско удоволствие. Жалко, че текстът на използваните в него рефренно песни, които явно имат структурираща и емоционална функция, не е преведен. Възхищавам се от вниманието, което филмовата общественост в Турция отделя на ролята на редактора в киното, чиято функция у нас отдавна изчезна и тази липса "крещи" от всяка наша творба.
Очевидна е заслугата на редактора на "Би могла да осветиш нощта ми" Емре Бойраз във всяко отношение: неслучайно тя също бе отличена със "Златно лале".
Другото интересно, също интелектуално направление - много естетско, но непоетично, което се очерта сред десетте състезаващи се филма в Националния конкурс, получи най-яркото си въплъщение в "Цял живот", чийто автор Асли Йозге заслужено завоюва "Златно лале" за най-добра режисура, както и майсторът на камерата Емре Еркмен - за най-добър оператор. "Красиво заснет и майсторски изигран" - така накратко дефинира мнението си за тази втора игрална творба  критикът на "Холивуд рипортър" Джордан Минтцер. А колегата му Дейвид Дарси от "Скрийн интернешънъл" добавя: "Рядко дезинтеграцията на средната възраст е била показвана на екрана в толкова добра художествена форма. Всъщност дизайнерски обрисуваният материален комфорт, изпълнен с духовно опустошение, в тази елегантна и завладяваща съвременна камерна драма, е постигнат не с познатата емоционална, а с хладна, по-скоро дистанцираща атмосфера и актьорска игра. Зад тях прозира опитна и проницателна режисура, която си позволява дръзко и същевременно деликатно да надниква в твърде значимата и болезнена тема за алиенацията между хората в днешното общество. Лимитираното кинематографично пространство майсторски е използвано като визуална метафора на изгубилите стойност и смисъл човешки взаимоотношения.
Сред останалите психологически драми в тази селекция ще откроя още четири. Първата от тях - "Кръговрат", за връзката на човека с природата, на известния писател и режисьор Дервиш Заим, отличена тук със Специалната награда на журито  (в памет на Онат Кутлар) е позната на нашата публика, тъй като бе включена в програмата на наскоро завършилия "София филм фест". "Ако си добър в словото, винаги си по-силен с визията - твърди авторът, предпочитащ национални, регионални и етнически теми. - С филма "Кръговрат" се опитах да обединя документалното кино с игралното."
Семейната драма "Простете" - второ игрално произведение на Джемил Агаджикоглу, отличен за дебюта си "Септември" като най-добър режисьор на кинофестивала в Адана, трогателно ни въвежда в сложното семейно единство (базирано на значими морални ценности), изстрадващо отглеждането на психически разстроения брат Селим. Всекидневието протича монотонно и се измерва с грижата за него. Известен като фотограф, Джемил Агаджикоглу попада на подобни снимки, документиращи истинска трагедия, която го потриса. Този сюжет дълго не напуска съзнанието му, за да се превърне накрая във вълнуващ филм-размисъл за човешките стойности. В центъра на тази драма и неин морален стожер е майката на тримата братя. Умелото, сдържано изпълнение на Сема Пойраз, спечелила "Златно лале" за най-добра актриса (а всъщност живее и работи в Берлин като режисьорка), не позволява на филма да се превърне в мелодрама, тъй като от него зависи цялостната атмосфера, в която е потопено действието. Взаимоотношението майка-болен син би могло да звучи по много различни начини. Тук е намерен най-добрият благодарение и на известния актьор Гювен Кърач в главната роля на безпомощния инвалид с характер, принуден да бъде зависим за всичко и от всички в течение на много години. Потънал в собствения си свят, той някак незабележимо изстрадва своята зависимост и грижите на околните. Едва след неговото изчезване близките му си дават сметка, че именно Селим е "държал" всички заедно; бил е смисълът на семейното единство. "Макар да се опитваме да оставим емоциите настрана, този герой винаги ще ни ги напомня - отбеляза самият режисьор по време на обсъждането след филма. - Единственият начин да бъдеш правдив и хората да ти вярват е да се докоснеш до истината и да изявиш състрадание." Тук е мястото да отбележа, че нашето игрално кино страни от подобни, изключително важни теми. Предпочита ефектната причудливост, даваща възможност за ярка собствена изява.
"Златното лале" за най-добър актьор отиде при Еркан Кесал за неговото дискретно и нюансирано превъплъщение в провинциалния учител по музика Явуз (изпълнител и на стари френски песни) във втория игрален филм на Махмут Фазил Джошкун "Йозгат-блуз". То окрилява простата, повече от обикновена, човешка история, за да зазвучи на екрана по осезателен начин. Камерата някак непреднамерено следи промяната, настъпваща в поведението и характерите на персонажите под влияние на променящите се обстоятелства и интереси, които водят до емоционален срив и раздяла. От всички турски кинотворби, които видях на фестивалния екран, мисля, че това е произведението, което може да разчита на най-широка аудитория.
С жив интерес ще бъде гледана и новата разтърсваща психологическа драма "Студ" на режисьор-сценариста Угур Юджел, чиято световна премиера се е състояла на тазгодишното Берлинале. Тя динамично и правдиво ни въвежда в мрачната история на три руски сестри, работещи тук в нощен клуб. История с трагичен край, развиваща се сред снежната атмосфера на граничния турски град Карс, чиято непроходимост през зимата е своеобразна метафора на човешката безизходица. В нейния център е главният герой - жп работник Хасан, баща на две деца, в очакване на трето, който безнадеждно се влюбва в най-младата сестра Ирина:  техните отношения убедително еволюират на екрана, изпълнени с колебания, съмнения, чувство за вина и безверие в бъдещето. Върху тази драма се наслагва следващата, още по-жестока, която довежда до смъртта на сестрите и до личната мъст и възмездие от страна на главния герой. Пред зрителя оживява правдив, суров и безкомпромисен портрет на времето, в което живеем, с неговите емоции, семейни традиции... насилие и жестокост. Той отправя тревожен апел към хуманност.
Сред дебютите тази година категорично се наложи фамилната драма "Ничий дом" на младата режисьорка и сценаристка Денис Акчай Катъксъз. Тя е откровен разказ за съдбата на четирима членове на едно семейство (майка с две дъщери и син), които не могат да намерят пътя за сцепление след смъртта на бащата. Нещо повече: тази загуба ги резстройва с всеки изминал ден. Най-дистанциран от близките си е синът: причина за това е неговата болезнена преданост към покойника,  както и тийнейджърската му възраст. Той отхвърля грижата на по-голямата си сестра Фериде, която се опитва да замести бащата, и търси сам утеха. По-малката сестра се чувства пренебрегната от всички. Сякаш като протест срещу тази диструкция и безизходица, а и да се отърве от непосилното бреме Фериде решава да се омъжи... Режисьорката умело ръководи актьорите в търсенето на изход за всеки от героите. Тя знае точно към какво се стреми, постигайки деликатен баланс между тривиалното състояние и почти истерията на крайния предел. "Режисурата на Денис Акчай - пише вестник "Radical Newspaper" - е дръзка и последователна, отворена към спонтанност и същевременно винаги под контрол." Това явно е основанието да й бъде присъдено "Златно лале" за най-добър дебют, както и наградата на зрителите.
И така 16-дневният нон стоп киномаратон в центъра на Истанбул завърши. Но вратите на седемте зали, в които бяха показани над 200 филма в 20 различни секции, останаха широко отворени за публиката.


"Цял живот" - реж. Асли Йозге

"Би могла да осветиш нощта ми" - реж. Онур Юнлю

"Кръговрат" - реж. Дервиш Заим
Снимки Каталог