Нощ в Странджа

Валентин Тасков

Сред усойни дъбрави
зелени разлистени,
със борове прави
и мъдро замислени,

Потоци пенливи
напевно бълбукат
и птички пенливи
тревожно писукат.

Странджата диша,
прехласвам се аз,
и възцарява затишие
вечерният час.

Тревите полягат,
луната попили,
светулки примигват,
фенерчета скрили.

Молитви незнайни
щурците заплакали,
шепнат си тайно,
звездите дочакали.

Диво зоват,
вият чакалите,
чанове хлопат,
пригласят кавалите.

Екот отеква,
върхари оглася,
секва за миг
и пак се понася...

По урвите стръмни
тътнат вековни
предания скръбни,
легенди съдбовни.

В долчините мъхести
кошути се гушат,
боязливи и тръпнещи,
напевите слушат.

Нощта завладява,
прекрасна и дива,
с очи обладава,
покоя им срива.

Свежест планинска,
дълбоко поели,
сърцата се люшкат,
без пулс онемели.

И вървим окрилени
със тия Балкани,
открили мехлема
за душевните рани.