Ний вече запалихме огъня, който ще стопи Турция

Илия Пехливанов

В 1866 г. се запознах с Василя Левски.
Ето как стана нашето запознаване:
Работехме иконописно в тулчанското село Еникюво, та отидох в ближното Кунгас на сбор. Черквата още не беше пусната. Влязох в черквата и зачаках, докато пусне.
Васил Левски псалтваше, но аз още не го познавах що за човек е той. Но чух, когато идеше да пее "Спаси Господи", да изрече:
"Победи благочестивим българе."
И го проумях.
Отидохме зад кръчмата само двамата и Васил ми каза:
- Аз те удостоявам за верен човек и ще ти кажа една тайна.
Отвърнах му:
- Добре.
Тогава той ми каза:
- Аз дойдох във Влашко. Имах още двама другари. Носихме картини и икони, които са запретени в Турско... Изловиха двамата ми другари и ги запират, а аз се укрих. Ако седя сега из града, и мене ще уловят, ами можеш ли да ми намериш някое село да се условя за даскал, да се махна от града?
Аз му обещах, че ще мога, защото в селото, дето работех, нямаха даскал и се надявах, че ще ме послушат настоятелите. Попитах го къде да го потърся, ако ми потрябва. Той ми каза:
- В Тулча, на Ангела Бояджията на кафенето...
Казах му в кой ден ще дойда пак в града да си прибера иконите и ще му съобщя какво ми са казали настоятелите. Тогава се разделихме и аз си заминах за селото.
Като го похвалих на настоятелите, те се съгласиха да им го доведа.
В уречения ден отидохме в Тулча с една каруца. Разправих му какво съм извършил за него и му казах да се приготви.
Отидохме на селото. Взех го да живее при мене, като се услови с настоятелите да даскалува. Живяхме заедно три месеца, в една стая и на един креват спяхме.
В това време изработихме плана на въстанието.
План, който да не може да се развали, макар и да умрем. Зарекохме се да не пием ни ракия, ни вино, догдето си постигнем целта.
Когато се запознах с Василя Левски и си дадохме дума задружно да работим, нямахме други другари освен брат ми Никола и един Василев другар от Карлово в тюрмата, майстор-дюлгерин, името му съм забравил.
Дойде есента, зимата наближи и ние трябваше да си дойдем в Трявна. Остана за напролет пак да продължим започнатото, като Васил се съгласи да ми дойде на гости в Трявна. И тъй се разделихме.
В края на марта получих от него писмо, че пристигнал в Галац и скоро ще ми дойде на гости. Тъй наредихме да се почне делото в Трявна, защото бяхме близо до Балкана и населението тук беше повечето българско и става градът за средище на Тракия и България, та ще може да се работи от двете страни по-лесно.
Към края на април... той им откри донейде работата си и замина за Карлово. И тъй тогава се избра Трявна за център...
Запознах го с още повече хора. Ходеше из града, без да бъде подозрян. Псалтва в черквата "Св. Георги". Тогаз се събраха двамата с Ангел Кънчев, с когото се запознали в Букурещ. А от Трявна замина за Тракия.
Като се избра Трявна за център, захвана се работата първо от учените и по-богатите, които отначало показаха усърдие, докато разбраха, че работата става по-сериозна, захванаха да се отдръпват един по един, докато останахме сами с брата Никола. Един от учителите, Илия Шиваров, казал на един свой приятел да не се събира с мене, защото съм влачел въжето подире си.
Левски, който идва няколко пъти в Трявна, разбра как отива работата, че с тези хора не ще може да се работи. Когато отиваше за Габрово, не се намери кой да го заведе и да му приготви там място... Аз незабавно стегнах коня си и отидох при него. Левски тогава ядосан от постъпката на тревненските "патриоти" каза:
- Сал ти ли си, бе? Где са онез приятели? Ах, ах...
Напсува ги и продължихме пътя си.
- Излъган, каза, останах, дето се залових с учените ви в Трявна. Ако бях се заловил с по-простите, по-голяма работа направвах.
От Габрово той искаше да иде във Влашко, но ми каза, че на никоя скеля не може мина, освен на Никопол, а не познава там никого, та ми искаше препоръка. Намерих един наш комшия - Пеню Ошански, който беше работил там дюлгерлък. Той направи писмо, което дадох на Левски. Трябваше да се поправи тескерето му според закона. Заведох го на конака да удостоверя, че е бил у дома, да кажа името му и по каква работа ходи. Взе си той тескерето и замина за Никопол.
Срещат го черкези, хващат го и го закарват при бея. Прочита му тескерето бея и го пита по каква работа ходи. Той му казал, че е от американското дружество, ходи да продава книги и че е свършил чешитя си и отива за чешит в Никопол. От село на село ходи и му се оплакал от черкезите, че не смее вече самичък да върви и му поискал вардач до Никопол - ще му заплати. Беят му дал един турчин, като му заръчал да го остави на конака и да му занесе разписка, как че е пристигнал живо и здраво.
Като наближили Никопол, Левски казал на турчина: "Ти сега си иди вече - мене не ме е страх вече тука..." Турчинът не рачил да се върне, защото имал заповед да вземе разписка от конака. Левски написва разписка до бея и му дава, като му казва: "Ето я от ръката ми - тя е най-вярната." И си заминал...
Намерва каикчия и преминал отсреща във Влашко.
Сетне идва пак в Трявна и ми благодари, че с добър човек сполучил да премине Дунава.
- Като ми преглеждаха дисагите, каза, намериха протестантски книги. Ако бяха снели телтията на коня, щях да изпразня револвера си върху тях, защото там беше свит големият бинокъл.
Като виждаше Васил Левски постоянството ми и че му бях полезен в много случаи, каза ми веднъж:
- Ще ти се запише името със златни букви в българската история, която се отваря за по-личните дейци за българското освобождение.
Аз му отговорих, че не искам това още, защото не мога работи дълго време, като му казах, че които са познати в Букурещкия комитет, всички са заподозрени от турското правителство и като че има шпиони и подкупници от същите членове да предават тайните, защото всичко, каквото се върши там, го знае турското правителство. Аз не желая слава, но искам свобода. Додето сте вие с мене, немам нужда да ме познава Букурещкия комитет.
И тъй си следвахме да работим, догдето го предадоха наши същи българи на турците, та го обесиха в София.
След обесването на Левски сдружихме се с Никола Кабакчиев от Търново.
Подновихме комитета.
Турихме за водител Кабакчиев. За членове влязоха повечето хора от средна ръка и работата тръгна по-добре. Всеки си приготви оръжие, барут, куршуми и фишеци. Аз бях касиер и събирах помощи, които внасях на Кабакчиев срещу разписка, която представях на членовете в Трявна. Цаня Шишкова избрахме за тайна полиция. И тъй се споразумяхме с другите комитети чрез Кабакчиева около три години.
Веднъж дойде едно момче от Оряховица, изпратено по поръка да иде един от членовете на Тревненския комитет в Централния комитет в Оряховица на заседание... Аз си възседнах коня и отивам...
Влязох в една големичка стая с миндери наоколо, гдето бяха насядали около 20 души. Кабакчиев ме препоръча на всички: "Този е най-деятелният в Трявна." След мене дойде Стефан Стамболов, преоблечен в минтан и колчаклии гащи.
Заседанието се отвори и всякой си даваше мнението кой какво е извършил - един по един да си каже всякой вярно, без лъжа и преувеличение.
Питаха и мене доколко хора имаме приготвени. Казах: "До 200 души, може и повече, но ако дойдат отвън най-малко още 200-300 души, ще работим; ако ли не, няма да мърдаме, защото тъй е наредена програмата ни. Барут имаме до 50 оки."
В това време дойде един човек и подаде писмо от Панагюрище. Прочетохме го. В него пишеше:
"На 17 април (тъй ми се спомни) въстанахме и ударихме на полицията, гдето избихме няколко души турци и цигани и сега сме всинца на оръжие, също Копривщица и Клисура. Побързайте и вий да въстанете и да стане общо въстание."
Всички останахме учудени, защото те без време прибързаха, без да съобщят по-рано на комитета. Всички отчаяно казаха:
- Пак се побъркахме - ние не сме приготвени за въстание сега.
Дойде един и каза:
- Таборът заобиколи града и търси къщата, дето сте събрани - издадени сте.
Аз станах на крака и казах:
- Слушайте, господа, няма време да продължаваме вече, защото виждам, че най-добрите работници тук сме събрани и нази ако ни изловят, и подир 20 години нема да стане въстание. Да въстанем и ний, да пламне огънят и оттук, че каквото даде Господ!
Всички се съгласиха на моето предложение. Настаниха кой къде да отиде. Стамболов определи лозинката, която ще има всяка чета.
Минаха се 3-4 дена от моето завръщане в Трявна. Чухме, че в Дряновския манастир дошли въстаници. Те били поп Харитон и даскал Кировата чета. Заградили ги турците, захванала се стрелба от двете страни. Чуха се и топове...
...Аз ходих да известя на мнозина още да се приготвят и да идат на уреченото място. Някои се обещаха, а някои искаха да почакаме за по-подир.
Тамам се обувахме с брата си Кънча, дойде Симеон Цонюв, на когото бях поръчал да изнесе знамето скришом. Погледнах го - той излиза из портата. Викнах му да не излиза оттам, но той не искаше да знае.
И разви знамето насред чаршията.
Беше 5 май 1876 година.
Разбра се, че няма вече какво да се крием. Баща ми и майка ми взеха да плачат. Дойдоха и двете ми деца. Аз ги прегърнах и ги целунах, целунах ръка на майка си и на баща си и излязох. Отидох до знамето, което се развяваше до къщата на Томча Топала. Взеха да идат и нашите един след други, докато се събрахме. Събраха се около нас жени и деца да гледат знамето, а мъжете се изпокриха. Някои жени плачеха, а други се смееха.
Събрахме се само 11 души. Разбрахме, че туй ще сме всинца засега.
Тръгнахме през сред града и запяхме:
"Не плачи, майко, не тъжи..."
Отидохме на Ганюв хан, гдето намерихме войводите със 7-8 души, които ни чакаха. Като ни видяха, побързаха да ни посрещнат и отложиха калпаци пред знамето...
Когато наближихме Новата махала, забиха камбаните на черквата, посрещнаха ни свещениците, облечени в одежди. Излязоха учениците с учителите. Камбаните продължаваха да бият и тъй влязохме в селото.
След като пристигнахме, тръгнахме по колибите да събираме въстаници. Обиколихме няколко селца и преспахме в Жълтеш. Сутринта отидохме на Боженци, гдето намерихме приготвени юнаци, дигнахме някои насила и излязохме оттам.
Намерихме едного, който избягал от Дряновския манастир. Той ни разказа всичко, което е видял там. Ние взехме попа и брата му и се върнахме в Новата махала.
Сутринта влязохме в черквата и направихме молебен. Четоха ни заклятието. Целунахме кръста и Евангелието...


Ще работя вярно за милото ни отечество

...Преди да се заловя за това свято дело, аз много размислях. По цели нощи не съм заспивал и често сълзи са намокряли възглавницата ми. Но не можех да гледам нашия народ тъй измъчван от неприятеля, пък аз да стоя със сгърнати ръце, докато те могат да въртят оръжие.
Знаех, че като въстанем, единственото ни спасение е Балкана, но и там от 3-4 деня повече не може да се стои, защото от глад ще измрем. Ако ли ни разбият, трябват ни криле да идем в друга държава, а който се рани, трябва да оплуе там. По-голямо зло ни очакваше от нерязаните турци (българи-предатели), които за едно кафе предаваха човека.
Всичко това аз си го поразмислях и най-после дойдох до туй заключение:
"Да се простя с жена, деца, баща и майка; да нарамя тежкия кръст, като се заклех, че ще работя вярно за милото ни отечество и пред никаква опасност не ще отстъпя, догдето не нанесем на Турция неизцеримата рана; а че какво ще стане с мене, Бог знае. Ний вече запалихме огъня, който ще стопи Турция, а сега и да умра, не ми е жално. Ето моята разтуха."
     
 (Изповед на Цаню Захариев                                                                                          
 пред негов приятел)


Аз не съм ходил за пенсия...

Другарите му искали пенсия по-рано от него. Когато го карали да иска пенсия, той казвал: "Аз не съм ходил за пенсия, а за идея. Докато мога да работя, не ща пенсия, а като остарея и не мога вече да работя, тогава - ако искат - да ми дадат."
Добре, ама докато той се накани, те туриха точка на поборническите пенсии.


Св. Николай с автопортретни черти на зографа Цаню Захариев. Иконата е изработена през 1888 г. Преодолявайки религиозния канон, зографът представя светията като самия себе си - това е единствен подобен пример в българското възрожденско изкуство

Петко Г. Отвъденеца, Цаню Захариев, Цаню Д. Стойчев, Васил Михалев, снети в двора на Цаню Захариев (от ляво на дясно)

Корица на малката книжка със записки на Цаню Захариев по Тревненското въстание, събрани и наредени от дъщеря му Мария Цанева-Илийчева, печатница "Васил Зидаров" - Трявна, 1932 г.

Захария Цанюв, също зограф и баща на Цаню Захариев, с една от изографисаните от него икони (Цаню-2 и Цаню-3)