Ние потеглихме да дирим свободата

Самобитният възрожденски деец, учител, поет, революционер и въстаник от Бяла черква Бачо Киро е добре известен на българите. Народната памет му е отредила видно място във възрожденската ни летопис.
Киро Занев Петров е роден на 7 юли 1835 г. в с. Горни Турчета (днес - Бяла черква) в семейство на бедни селяни. Останал сирак, той е принуден сам да си изкарва прехраната и работи като пастир. На 12 г. майка му го дава послушник в Батошевския манатир с надеждата, че ще избави сина си от незавидната ратайска съдба. Посещава манастирското килийно училище, и се самообразова. Едва 14-годишен става учител и в продължение на 27 години учителства в села от Търновския край, а през 1865 г. се установява в родното си село Бяла черква. Киро Петков изцяло се отдава на повишаване на културата и образованието на своя поробен народ. От този период са неговите мисли: "Нашият народ живее в нищета и робски страдания, защото е имал злочестина да остане без учение" и "Много неща са нам братя потребни, но едно ни е най-потребно, то не е друго, освен учение", както и "Да нахраниш гладен е добре, но да го научиш да си изкарва хляба сам е още по-добре".

Превъзходен педагог и оратор

той има силно въздействие върху своите ученици и слушатели, ограмотява не само децата, но и техните родители. В сказките с пламенното си слово Киро Петров разпалва патриотизма, основната му цел е да събуди българското у българите и да ги подготви за голямата борба, която им предстои. Той говори за великото дело на славянските просветители и първоучители Кирил и Методий, за Софроний Врачански, за братя Миладинови и събужда в техните сърца и души величието на техните предци, на тяхното славно минало.
Все по това време се пробужда и разгръща и неговият самороден поетичен талант. Именно в този учителски период от неговия кратък живот, обграден с всенародна любов, уважение и признателност на млади и стари, той получава прозвището "Бачо" Киро като своеобразно народно признание към учеността и културата на този народен просветител и родолюбец.
От началото на 60-те години на XIX век Бачо Киро се включва активно в национално-черковната борба за самостоятелна Българска църква. За тази дейност е преследван от Търновския гръцки владика и два пъти е затварян - през 1861 и 1864 г. От 1869 г. живее предимно в Бяла черква, където разгръща разностранна обществена, културно просветна, творческа и политическа дейност. Инициатор е на основаването през 1869 г. на

читалище "Селска любов" (днес - "Бачо Киро")

което превръща в средище на обществен и културен живот и става пример за селата от този район. Установява връзки с читалищата в Търново, Русе, Цариград, с обществени и просветни дейци, набавя вестници и списания за читалището, включително и емигрантски списания, разменя  книги. Благодарение на приятелските връзки на Бачо Киро със сина на Баба Тонка - Никола Обретенов, с Матей Преображенски и други революционни дейци, читалището получава и забранена революционна литература.
На Коледа, 25 декември 1870 г., под негово ръководство и режисура в читалището на Бяла черква е поставена забранената от властите пиеса "Стоян войвода". Подобна инициатива е осъществена за пръв път в този край. С прекрасно изиграната роля на войводата Стоян Бачо Киро "запалва" зрителите до краен предел. Накрая ръководената от него тетрална трупа изпълнява възторжено пред смаяните присъстващи бунтовни песни, завършвайки с "Да живее България".
Бачо Киро израства и като деен и плодовит книжовник, публицист и поет, издава стихотворения, драмата "Сиромах Танчо" по повестта на Любен Каравелов "На чужд гроб без сълзи плачат". Автор е и на стихотворни пътеписи, драми, религиозни поучителни слова, записки за исторически събития, свързани с национално-революционните борби. През 1866-1872 г. сътрудничи на вестник "Македония". Той се среща с видни наши революционери, които изиграват огромна и рещаваща роля за изграждането и укрепването на революционното му чувство и идеи, определящи категоричната му готовност за борба и саможертва пред олтара на отечеството.
На 28 февруари 1872 г. първият помощник на В. Левски - Ангел Кънчев, заедно с Матей Преображенски-Миткалото, пристига в Бяла черква и още същата нощ в дома на Дончо Петров организира

революционен комитет

в състав от 9 души. За негов председател е избран Бачо Киро. В този период от време революционни комитети се образуват и в околните на Бяла черква села. Но подготовката за въоръжена борба са прекъснати след обира на турската хазна в Арабаконашкия проход и провалите във вътрешната революционна организация и особено след залавянето на Васил Левски. "Софийската случка", както пише в бележките си от това време Бачо Киро, оказва въздействие и върху революционната работа в Търновския край.
Заедно с Матей Преображенски, учителят революционер има заслуги за съживяването на местните комитети в търновските села. След гибелта на Левски участва много активно в подготовката на въстанието през есента на 1875 г. През пролетта на 1876 г. Бачо Киро е един от главните организатори на революционните приготовления в селата от западния район на Търновския революционен окръг. Почти цялото българско население - млади, стари, дори и деца от селата Бяла черква, Михалци, Мусина, Дичин, Вишовград, Голямо Яларе, Сухиндол, Лесичери, Ресен и др., участват в подготовката на въстанието. 

На 20 април въстанието избухва

Препис от кървавото писмо пристига и незабавно се взема решение да бъде последван примерът на панагюрци. Но турската власт взема бързи мерки и по подозрение и доноси арестува някои от ръководните дейци в окръга. На 28 април вечерта, когато Бачо Киро получава заповедта да се яви на определеното място (ливадите на Мусина), той незабавно пише до войводата; "Утре с дружината съм в Мусина". Вечерта всички въстаници се прощават с близките си. Бачо Киро се прощава с жена си и петте си деца. Сякаш предчувствайки какво го очаква, той написва следните прощални слова към тях и към българския народ; "Сбогом мило Отечество, сбогом, милий народе. Аз днес

отивам за твоята свобода да се боря

с неприятеля, че или победя или падна мъртъв - за мен е все едно. Мисля, че си изпълнявам длъжността, като отивам за твоята свобода да умра. Стига моите потомци да знаят да оценяват, че кръвта на предните мъченици ще ги избави от тежкото робство".
Учителят-революционер повежда 101 юначни въстаници от Бяла черква, които образуват ядрото на четата на поп Харитон. Заедно тръгват към Габровския Балкан след знаме с извезаните свещени думи "Свобода или смърт". Бачо Киро е избран за член на военния съвет на четата и оказва морална подкрепа на младите въстаници по време на деветдневните ожесточени сражения в Дряновския манастир. Там четата е обградена от въоръжена до зъби турска армия и башибозуци. Заели кръгова отбрана в манастира, въстаниците и техните ръководители решават да се бият докрай. На 1 май чрез дряновските чорбаджии въстаниците получават писмо от името на турците, които им предлагат да се предадат. Отговорът на въстаниците е написан от Бачо Киро: "Ние потеглихме за в Балкана да дирим свободата и човешкия живот, оръжията ни ще ги сложим, когато умрем..."
Следва поредната неравна, чутовна и епична битка. Шепа въстаници, по малко от две сотни, са решени да се бият до последен куршум.
Историята познава много редки подобни събития. Оръдията почти срутват манастира. Много от въстаниците са избити. Нощта слага край на трагедията. Оцелелите се събират в мрака и решават да се опитат да излязат от манастира и да пробият турските вериги. Прощават се със загубилия зрението си поп Харитон и с ранените си другари. Няколко часа по-късно, предвождани от П. Пармаков и Бачо Киро, излизат през отворените врати на манастира и се хвърлят към турските позиции. Започва отчаян, страшен и неравен бой на живот и смърт с двадесет пъти превъзхождащия ги противник. Падат въстаниците начело с войводата П. Пармаков. Останалите живи се разпръскват на групи. Пада едър сняг, който до известна степен в тази страховита нощ им помага. От турския обръч успяват да се измъкнат и спасят 42 души.
След разбиването на четата и опожаряването на манастира от турците Бачо Киро се укрива известно време, но е заловен и

съден от извънреден турски съд в Търново

Пред  съда той се държи твърдо и достойно и поема цялата отговорност на организацията и избухването на въстанието върху себе си. Не разкрива никого от своите другари. Отстоява с ярки и пламенни думи правотата на българския народ да се бори за своята потъпкана свобода. Турските съдии са стъписани от смелостта му, от острите му обвинения и гневните слова срещу тяхната държава и ред. За да смекчи съдбата му, неговият защитник Джовани Николов заявява, че подсъдимият не е със здрав разсъдък и затова не знае какво говори. При тези думи Бачо Киро скача от мястото си и гневно възкликва: "Вземете си думите назад! Аз не съм луд!"
За да защити честта на българското освободително дело, без колебание отхвърля възможността да бъде спасен. Тогава той произнася пред изумения съд вдъхновено на чист турски език съчиненото от него стихотворение;

Аз един Бачо Киро съм,
без страх от турчин комита съм.
Пушка на рамо турих,
Дряновският манастир намерих,
правдата си да диря излязох,
въжето сам на врата си метнах!"

Пръсъдата е: смърт чрез обесване.
На 28 май 1876 г., преди да бъде отведен на бесилката в Търново, Бачо Киро декламира свои стихове и изпява народна песен, която звучи като

прощален зов към отечеството и семейството

Сам се изкачва на бурето, после събира сили, ритва го и увисва, горд до последния си дъх, като истински голям българин и кристално чист патриот. С живота и героичния си подвиг той превърна в дело онези свои прекрасни думи, казани двадесет години по-рано: "Смъртта за отечеството е най-сладка и най-славна" и загина с величавата мисъл, че отдава живота си за "милото и бедно наше отечество".