Невидимият

"Тук аз станах човек". С тази патетична реплика президентът Росен Плевнелиев се опита да ентусиазира скучаещите младежи в Югозападния университет, които се бяха събрали вчера, за да се опитат да се убедят с очите си, че България наистина има президент. "Оттук тръгнах и след това обиколих света, имам самочувствието да съм успял, мислещ и действащ човек", продължи след това с хвалбите Плевнелиев като зализан гуру на семинар по психотренинг "Как да се обикна повече".
За да не оставяме широката публика в заблуждение обаче, трябва да добавим, че президентът много ловко премълчава структуроопределящият фактор на неговия живот - баща, който е щатен партиен работник. По време на цялата си кампания държавният глава говореше за родителите си учители, но пропускаше по евроатлантически да спомене, че и до днес в Благоевград по-популярният Плевнелиев е баща му, защото хората помнят партийния работник, а не идеологът на магистралите, който сънува клъстери на всяка крачка.
Това ни дава различен отговор на въпроса как се става човек в Благоевградско. И той е доста по различен от самохвалството на свободна практика, което практикува днес Плевнелиев.
Добре обаче, че се появи този удобен повод да си припомним два факта - България все пак имала президент и второ - преди няколко дни станаха 100 дни от встъпването му в длъжност. Ако трябваше да пишем роман за тези 100 дни, щеше да се наложи да го кръстим "Времето на невидимия". Плевнелиев се стопи като институционален фактор, а за неговото присъствие във властта от време на време намекваха единствено снимките по бизнес закуски. Оказа се, че кризата е накарала България да живее без много неща - вечеря, работа, спокойствие.
Към списъка от лишения трябва да прибавим и президент. Той беше невидим.