Неукротеният дух на твореца

Много тъга и болка има в двете нови книги на Венцеслав Кисьов "Укротени думи"  и "Будни нощи", издадени неотдавна от издателство "Захарий Стоянов".
Да, на актьора Венци Кисьов, на професора и преподавател по актьорско майсторство в ЮЗУ "Неофит Рилски" - Благоеврад, на бившия директор на софийския театър "Сълза и Смях", който бе превърнат във филиал на Народния театър "Иван Вазов". Защо ли? Не знам. И сигурно никой честен човек от театралната гилдия не би могъл да отговори. Може би поради простотията на управляващите и конкретно на министъра-рИформатор на културата Вежди Рашидов? Може би поради черезмерните амбиции на приятелчето му Павел Васев - Панаев? А може би просто Венци не е достатъчно "техен"  и дори само с това става неудобен някому? Казва ли ти някой! А Венцеслав Кисьов констатира факта така:
Лишиха ме от правото да мога.
Отнеха ми и правото да знам.
Убиха даденото ми от Бога
и ме оставиха без моя храм...
"Прекалено лично!" - ще кажете... А как иначе да бъде? И от личното авторът минава към общото, към социално значимото:
Театрите угасват в изнемога.
Отидоха си някои от тях.
Разделят ги и вливат без тревога,
от минало и бъдеще без страх.
Така отглеждат си вовек омраза
в душата на разумния човек
в желание креслата си да пазят,
и постовете, и живота лек.
И колкото "Лувъра"  и "Пер ла Шез"-ове да открива, простакът ще си остане пак простак; дребното чиновниче на всички власти ще си бъде пак толкова дребно, колкото и филиали да му подаряват!
А Венци ще трупа мъдрост, сиреч - поетична тъга. Защото той вече е не само театралът, комуто се удава да дипли ритми и рими, той е поет - човек, който вижда невидимото; който открива странните връзки между потопа и сълзата ("Летен дъжд"),  между лудостта на утрото и кротостта на залеза ("Лятно настроение"), между мътната непознаваемост на миналото, непредотвратимата непредвидимост на бъдещето и конструктивната (или деконструктивна!) конкректност на днешния ни ден. И титлата поет му я дава не само издателството, публикувало неговите стихове в поредицата  "Съвременна българска поезия", дава му я и Любомир Левчев: "Когато думите звучат, разбираш, че те са наистина божествени. Но има и обратната магия, когато гласът се превръща на знак, неподвластен на времето. Сигурно това обещание за вечност на написаното е имал предвид Венци, когато е орисвал изповедите си със заглавието "Укротени думи". Но не му вярвайте напълно. Той ни предизвиква. Той знае, че никой не е сложил юзди на Пегаса."
Щом го казва Левчев - сигурно е така. Но че Венци в будните си нощи отчаяно се старае да яхне Пегаса (както всички поети!) си е факт:
...А мислите ми без утеха
с въпроси тъпи ме оплитат
като непасваща ми дреха
за други някого ушита.
Или пък:
Остарявам вече и все нещо ме мъчи
ту крак ме боли, ту сърцето прескача,
а във мене все още нахално се пъчи
момчето, готово да се смее и плаче.
На това ли се каза "остаряване"?.. Ако е така и аз бих искал да остарявам като Венци - малко тъжно, настина, но пък с толкова много надежди.

"Философия в образи"-  така някой бе определил изкуството. Без да е чужд на всички останали въпроси на философията, в поетичното творчеството на Венци присъства един кардинален въпрос:
Как се ражда и отглежда истина?
Очите ти трябва да са пречистени
от пошлотията на всикидневието
и от безсрамието на безвремието.
Това, може би е само път към истината. Може! Но откритието си е на Венци - укротен или неукротим, раздиран от смях или сълза. И точно заради тези негови лични истини вярвам, че никой не може да го надвие - нито болест, нито чиновничета, нито министри, които:
Забравиха обаче, че е вечно
изкуството, родено вътре в нас,
дори след акта зъл и безчовечен
то ръст изправя срещу всяка власт.

(Предлагаме на читатели стихове от най-новите книги на Венцеслав Кисьов)


* * *

Самотата
не е понятие,
а състояние
на духа.
Тя е дърво
с клони приведени,
крехка тревичка
на ръба на пропаст.
Смях истеричен
в тихата нощ,
остър трион
на щурец,
вятър в листа
и недопита чаша
на бяла покривка...
Самотата
е вик на човек,
който знае,
че няма
кой да го чуе.


Надвечер

Отива си денят ми летен
и всичките лъчи събира
над хълмовете залез светъл.
И времето ми сякаш спира.

Гората в сянка зеленее
и с тъмно бавно се налива.
Дърветата във синьо тлеят...
Денят от залеза отпива.

Миг тишина... и е вълшебен...
Отива си от нас, умира.
В душата ми трепти молебен
и думи чакани намира.


* * *

Страхувам се от ада
и сигурен съм, зная,
че тука като страдам,
ще ида значи в рая.

Но във живота мръсен
съм всичко друго срещал,
но не човек, възкръснал,
след своя сън мъртвешки.

И щом така е, значи
ще си остана тука,
където гарван грачи
и кукувица кука.

А раят? Кой го знае!
Той вечно е затворен,
далечен и потаен
за чакащите хора.


* * *

Как се ражда и отглежда истина?
Очите ти трябва да са пречистени
от пошлотията на всекидневието
и от безсрамието на безвремието.
Трябва да са измити ръцете ти
от ръкостискането на враговете.
В сърцето ти да се върне детството
със своята неосредственост.
Да си спомниш всички приятели,
които отвъд сте изпратили.
Да извикаш на помощ мечтите си
от младостта - невъзпитана.
Само тогава в душата разлистена
можеш да родиш и отгледаш истина.



България - 2011

"Разсипаха пред нашите очи
страната като трус от седма степен..."

Таньо Клисуров

Съсипаха я с двеста земетръса
безжалостни, безкрайни, постоянни
и майките забрадките си късат
от бърсане на сълзите смълчани.
А ние влачим се- говеда слепи-
и вярваме на тези със лъжите.
Във дните си и нощите нелепи
очакваме за мъката да питат.
И вечно някой в нещо ни спасява,
а ние във мизерията тънем.
Какво ли, Господи, сега остава,
освен да чакаме поне да съмне.
Отгоре безпардонни и нахални
ни гледат като жалки, малки твари,
дори не крият сделките си кални
и трупат в банки тайни авоари.
В изгнание поемат всички млади
и мародери пъплят в пусти къщи...

В България- преддверие на ада-
заминалите вече не се връщат.



* * *
 
Нощите само са трудни.
По перваза дъждът се разхожда
със стъпки тежки и будни
и въпроси, и думи ме глождят.

Тишината е шапка
обемиста и дяволски мека,
а Луната- бисерна капка-
във окото ми слиза полека.