Неудържимо търсене на човека

С такава благородна творческа задача се е заел младият белетрист Васил Риков в най-новата си книга "Искри от тлеещо огнище", която столичното издателство "Българска книжница" предложи наскоро на читателите си. А името на този безспорно талантлив млад писател беше забелязано още с появата на първите му впечатляващи белетристични самостоятелни заглавия - "Часът на бледите звезди" (2007), "Не задържай вятъра" (2007), "Шепотът на сенките" (2008). Радушният прием в литературните среди на тези дълбоко интригуващи сборници от разкази сякаш отприщи бента на завиряваната от детските му години творческа енергия, която се изля във внушителна поредица от нови негови издания, които през следващите години го наредиха сред най-популярните млади разказвачи.
В излезлите от печат досега 16-ина произведения авторът се стреми по художествен път да обхване и отрази динамично развиващите се човешки взаимоотношения в нашето неспокойно съвремие. На много страници более за рухването на добрите стари нрави и упорито търси присъствието на човешкото в условията на суровата съвременна действителност. Именно това се е опитал да стори Васил Риков и в най-новото си издание - "Искри от тлеещо огнище".
В случая авторът ни пренася тематично в житейските преживявания на човека във военна униформа, за да търси все още неугасналите искри от човечност в тлеещото и все още неизпепелено нравствено огнище. Тези толкова скъпи и застрашени от изчезване искри припламват живително още в първия му разказ "Някъде в планината", в който тежко раненият руски солдат по време на Руско-турската освободителна война е спасен от надвисналата смъртна угроза от млад български овчар в планината. Четиво, което не може да не плоди благородство и стремеж към нравствена чистота.
А в следващите разкази авторът ни среща с цяла галерия от герои във военна униформа, разкривайки тяхното поведение по време на война или в мирновременни житейски ситуации. И за отбелязване е, както споделя и самият автор, голяма част от разказите пресътворява художествено конкретни случки и събития от живота на действащи и пенсионирани военни. А едва ли писателят би ни срещнал с майсторски изградени образи, ако не познаваше така детайлно военния бит, атмосферата на казармения живот и нямаше такива удивителни детайлни познания из разнообразната военнотехническа терминология.
Но разказите грабват читателя със завидното умение да се вниква в интересната и примамлива, добродушна същност на войници и офицери. А много от тях, макар и захвърлили отдавна униформите, не престават да живеят с нестихващите спомени от армейския бит, казарменото всекидневие не ги напуска и като цивилни, с много хумор и самоирония оживяват традиционните им пенсионерски сбирки. Разказите са изпъстрени с живописни описания на природа, но и впечатляват с добре поднесени в професионален план диалози, разсъждения и преживявания.

Васил Риков е писател не само с доказана тънка наблюдателност и удивителна чувствителност на сетивата, което му помага да улови и най-незабележимото в човешкото поведение, но  покорява и с невероятното си умение да изгражда образната си система със завиден психологически рисунък и прецизни художествено-естетически одежди. Твърде впечатляващи в тази насока са почти всички негови разкази, но това се усеща определено респектиращо в творбите му "Ще опъне ли вятърът платната?", "Натегната струна", "Коловози". Неговите герои със или без пагон са втъкани в повествованието с много любов и преклонение, за да почувстваме чистосърдечните им високостойностни нравствени добродетели. А пътувайки из тяхната добронамерена вселена, авторът разкрива неволно и своята творческа, философска и човешка същност.
Неведнъж се докосваме и до страници, в които чуваме да звучи незаглъхващият глас на носталгията по загърбените днес доброта и алтруизъм, на които днешното време гледа едва ли не като на ненужен инвентар от миналото. А тази неугаснала жажда за повече човещина и топлина оживява неукротима в разказите му "Още има Донкихотовци", "Приземяване в кръга", "Почакай, сине!" и др.