Нестабилността на неравенството

Нуриел Рубини

Project Syndicate

Тази година светът стана свидетел на глобална вълна от социални и политически разтърсвания и нестабилност, когато тълпите от хора излязоха на реалните и виртуалните улици: Арабската пролет; безредиците в Лондон; протестите на средната класа в Израел срещу високите цени на жилищата и инфлационния натиск върху стандарта на живота; протестите на чилийските студенти; унищожаването в Германия на скъпите коли на "тлъстите котараци"; движението в Индия срещу корупцията; растящото недоволство срещу корупцията и неравенството в Китай; а сега и движението в Ню Йорк и целите САЩ "Окупирайте Уолстрийт".
Въпреки че тези протести нямат обща тема, те по различен начин изразяват сериозната загриженост на световната работническа и средна класа от техните перспективи пред лицето на нарастващата концентрация на властта в ръцете на икономическия, финансовия и политическия елит. Причините за тревогата им е достатъчно ясна: висока безработица и непълна заетост в развитите и развиващите се икономики; неадекватни навици и образование за младите хора, за да може те да се конкурират в условията на глобализация; възмущение срещу корупцията, включваща и легални форми, такива като лобирането; а също така рязко увеличаване на неравенството в доходите и благосъстоянието в развитите и бързо нарастващите страни с развиващата се икономика.
Разбира се, дискомфортът, който чувстват толкова много хора, не може да бъде сведен до един фактор. Например ръстът на неравенството има много причини: добавянето на 2,3 милиарда китайци и индийци към глобалната работна сила, които съкращават работните места и заплатите на неквалифицираните сини и бели якички в офшорките в развитите страни; технологичната промяна, причинена от изместване на квалификацията; ефектите по принципа "победителят получава всичко"; появата още на ранен етап на неравенството в доходите и богатството на бързо растящите икономики, които по-рано бяха с ниски доходи; и по-малко прогресивното данъчно облагане.
Посредственият ръст на доходите през последните няколко десетилетия за всички, освен за богатите, създаде пропаст между доходите и стремежите на разходите. В англосаксонските държави отговор стана демократизацията на кредитите - чрез финансова либерализация - която спомогна за ръста на дълговете на частния сектор, докато домакинствата взимаха заеми, за да запълнят тази разлика. В Европа разликата бе запълнена с обществени услуги - безплатно образование, здравоопазване и т.н. - които не напълно се финансираха за сметка на данъците, като увеличаваха държавния дефицит и дълг. И в двата случая нивата на задлъжнялостта станаха непосилни.
Днес в развитите държави фирмите съкращават работни места заради неадекватното крайно търсене, което доведе до излишък на мощността, а също така до неувереност по отношение на бъдещото търсене. Съкращаването на работни места обаче в бъдеще отслабва крайното търсене, тъй като това намалява трудовите доходи и увеличава неравенството. Тъй като разходите на фирмите за труд са нечии трудови доходи и търсене, това, което е индивидуално рационално за една фирма, е деструктивно в съвкупност.
В резултат се получава, че свободните пазари не генерират достатъчно крайното търсене. Например в САЩ намаляването на разходите за труд рязко е намалило дела на трудовите доходи в БВП. При изчерпването на кредитите, въздействието върху съвкупното търсене, след десетилетия на преразпределяне на доходите и богатството - от труда към капитала, от заплатите към печалбите, от бедните към богатите и от домакинствата към корпоративните фирми - стана трудно, поради по-ниската пределна склонност на фирми/капитали/собственици/богати домакинства да харчат.
Проблемът не е нов. Карл Маркс преувеличаваше достойнствата на социализма, но той беше прав, когато твърдеше, че капитализмът и преразпределението на доходите и богатствата от труда към капитала могат да доведат капитализма до самоунищожение. Той твърдеше, че нерегулируемият капитализъм може да доведе до регулярно появяване на излишни производствени мощности, недостатъчно потребление и повтаряне на разрушителни финансови кризи, предизвикани от кредитни балони, а също така от възходи и падения на цените на активите.
Още преди Великата депресия просветените "буржоазни" класи на Европа признаваха, че за да се избегне революция, трябва да се защитят правата на работниците, да се подобрят заплатите и условията на труд, а също така да се създава държава на общото благосъстояние, за да се преразпределя богатството и да се финансират обществените блага - образованието, здравеопазването и социалната защита. Натискът в посока на съвременната държава на общото благосъстояние се е засилил след Великата депресия, когато държавата поема върху себе си отговорността за макроикономическата стабилизация - роля, която е изисквала поддържането на голяма средна класа чрез увеличаване на предлагането на обществени блага, постигано за сметка на прогресивно данъчно облагане на доходите и богатството, както и разширяване на икономическите възможности за всички.
По този начин ръстът на държавата на социалното обезпечаване е бил отговор (често в пазарно ориентираните либерални демокрации) на заплахата от народни революции, от социализъм и комунизъм, в зависимост от това колко се е увеличавала честотата и тежестта на икономическите и финансовите кризи. След това последваха тридесет години на относителна социална и икономическа стабилност, от края на 1940-те години до средата на 1970-те, период, когато рязко намаля неравенството и средният доход бързо нарасна.
Някои уроци за необходимостта от благоразумното регулиране на финансовата система бяха забравени в епохата Рейгън-Тачър, когато апетитът към мащабно дерегулиране частично бе обусловен от недостатъците в социалния модел на благосъстоянието на Европа. Тези пропуски включваха сериозни бюджетни дефицити, нормативни излишъци, а също така липса на икономическа динамика, което тогава доведе до склеротичен растеж, а днес до дългова криза в еврозоната.
Англосаксонският модел за ненамеса на държавата в икономиката днес обаче също се провали с гръм и трясък. За стабилизирането на пазарно ориентираните икономики е необходимо връщане към правилния баланс между пазарите и предоставянето на обществени блага. Това означава избягване на англосаксонския модел на нерегулирани пазари и на континенталния европейски модел на държавата на общото благосъстояние, контролирани от дефицита. Дори алтернативният "азиатски" модел на растеж - ако такъв наистина съществува - не успя да предотврати увеличаване на неравенството в Китай, Индия и други страни.
Всеки икономически модел, който не решава както трябва проблемите на неравенството, в крайна сметка ще се сблъска с кризата на легитимността. Докато не бъдат отново балансирани икономическите роли на пазара и държавата, протестите през 2011 година ще стават все по-силни, ще се увеличава социалната и политическата нестабилност, която ще вреди на дългосрочния икономически ръст и на благосъстоянието.

Филипинците подкрепиха протестното движение в Америка "Окупирай Уолстрийт"
БГНЕС

Не стихват сблъсъците между студентите и полицията в Чили
БГНЕС

Движението на Възмутените, тръгнало от Испания, превзема все повече европейски държави
БГНЕС


* Нуриел Рубини е председател на глобалната икономическа консултантска служба "Roubini Global Economic", професор по икономика в Школата за бизнес "Стърн" при Нюйоркския университет и съавтор на книгата "Икономика по време на криза"