Несъгласие с Кина Къдрева

Надежда Драгова

"О, неразумни и юроде, поради что се срамиш" от "История славянобългарска" (така чувам реакцията на Паисий, представен с портрет на челото на вестник "Словото днес", бр.2/26.I.2012 г.).


С Кина Къдрева - поетеса на книги със стихове за деца, сме прекарали заедно много - и младежки, и следващи години. Стихосбирките й съм чела с дъщерите си в детските им години: "Грухчо...", "Таратунчо-Барабунчо" и др. Винаги съм знаела, че тя няма и елементарно понятие за "История славянобългарска". Затова още щом получихме бр.2 на писателския вестник, се зачетох в нейната публикация: " СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА ЛИ Е ПАИСИЕВАТА "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА"?": брой 2 (на стр.1 с цветна илюстрация, изобразяваща Паисий, и на стр.3 с портрет на авторката).
Дори само от луксозното аранжиране - се задаваше предупреждаващото, че тя ще постави въпрос не за Паисий, а така - "на едро".
Необяснимо ми е само защо трибуната трябваше да бъде вестник "Словото днес", след като Кина Къдрева има БЛОГ в интернет и в него си пише не само всичко, което си помисли, а дори разказва сънищата си "преди да се роди". Но тя си плаща! Всякакви коментари са неподходящи.
За "Словото днес" обаче ме изумяват две непростителни неща:
1) Нямаме право, когато честваме "Четвърт хилядолетие "История славянобългарска" (1762-2012), т.е. 250 години от създаването на една свещена реликва, да я манипулираме за сегашни политически концепции.
Кой приема славянофилите? И кой - не? Малката вековна "книжица" не е никакъв повод! Кощунствено е зад обаянието й да се отстояват днешни частни позиции, които нейният текст с нищо не е предизвикал.
А и да не забравяме, че в Българската православна църква отец Паисий е светец - ПРЕПОДОБЕН (има икона, осветена в храмовете, което значи, че пред нея можем да палим свещ; има и богослужебен празник на 19 юни). Благочестие и вяра ни задължават поне към него да сме почтени. Защо трябва знамето на умственото му прозрение да се представя като сватбено було - захвърлено за парцал, а ние, които го тачим - да изглеждаме обречени клошари?
След прочита - побързах да възразя - поради задължението си на пряк специалист за Паисий. Отнесох "НЕСЪГЛАСИЕТО" си лично и го предадох в ръцете на главния редактор г-н Р. Балабанов, който обеща да бъде публикувано в следващия брой. Броят - брой 3 - излезе на 2.II. Без моето възражение. (Оня, същият брой, в който е намерено място да бъде поздравен с "Честит рожден ден!" член на СБП, починал преди две години).
Не ме изненада. Можех да го предполагам, защото няма вестник, който ще си загрози с опровержение предишна публикация, разпростряна на две страници (и на 1, и на 3) и с две илюстрации - челната, която изобразява емблематично Паисий. Но има строга етика: дискусия се води в изданието, което я предизвиква. В очаквания от мен бр.3 е приложена тактика - благоприятна за Паисий: пак на две страници ЕВТИМ ЕВТИМОВ - в поза на медитация в град Банско - предлага обстойни Паисиеви цитати, за да прозвучи автентичният глас на "Историята". Не ги обвързва текстуално с медитацията на Кина Къдрева. Разбира се - може и така! Благо... тихо... лирично... Ама нито е по паисиевски, нито по банскалийски - в упор: "Но поради що ти, глупави човече... се влачиш по чужд език?"
2) В "Словото днес", бр.2, изумяваща бе и основата за аргументация: Авторката с ЛУПА разчита заглавие (не съобщава от какво издание, само го обявява за Софрониев препис). Но у Софроний (в Котленския от 1765 г.) е изписано в червено и се чете ясно, без нужда от помощ на оптически средства.
Така, както тя го представя, прилича на ПРОФАНИРАНА МАНИПУЛАЦИЯ.
Учудва ме, че е повярвала! Призовавам я да ни я покаже.
А е излишно пък ние да доказваме реалността, т.е. че цялостното упование на "История славянобългарска" е СЛАВЯНОФИЛСКО. (От библейския прародител МОСОХ, до Руската Книга кормчая на Л.5.) И народът си той нарича "славеноболгарски", и историята му е "СЛАВЯНОБОЛГАРСКАЯ". Безспорно и очевидно е, че който се усъмнява в заглавието, никога не е чел самата книга. А "славянофилско" не е само "русофилско". Това е идея, която в средата на ХХ век спасява Европа от фашизма. А защо тя го чете така, си го обяснявам с кръвта на императрицата, чиято кръв течала в жилите й.
Но нашата дискусия сега е за заглавието. А то е изписано от Паисиевата ръка в т.нар. "Зографска чернова". (Всекиму е достъпна справка в "История славянобългарска", факсимилно издание на НБКМ и Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1998 г., с.3.)
Напълно идентично е с днес възприетото!!! Думата "славяноболгарская" е изписана слято!!! Където днес очакваме да е "Е" или "Я", е написано с буква "Е двойно" - според църковнославянския правопис. (Извинявайте за думата "славянски", но тук не е моя, а е международно възприет научен термин за езика на църковното богослужение през ХVIII век в малкото останали български църкви, и за буквите, с които са написани текстовете.)
Буквата "Е двойно" заема пространство и върху горния ред, и се подава под него с кръгчето, което днес прилича на Ь. Изглежда, че синът на Къдрева, когото тя представя и в блога си, и в статията си, като учен (а аз го зная като актьор?), не разпознава тази буква. Тя беше по тъй наричания "стар правопис", т.е. етимологичния. Но ние двете с майка му сме я изучавали и употребявали в дългия срок на основното си образование. И поне тя можеше да я разпознае.
Така с "Е двойно" е и на следващия препис по автографа в Зограф преди 1771 г., който сега се пази в София, в Националния исторически музей, и се нарича "Музеен препис". Там заглавието е изписано с червено мастило.
А преписът на Софроний (тогава поп Стойко) в Котел от 1765 г. бива отмъкнат в средата на ХIХ век в Цариград от Гавраил Кръстевич и е престоял в архива му десетилетия. Предаден е едва след Освобождението. Не са познати преписи от тогавашното му пребиваване. А и от времето, когато още е бил в Котел, Раковски намира само един частичен препис.
Можем да подозираме, че по Котленския е правеният преди 1771 г. Жеравненски; но той сега е в неизвестност и е излишно да гадаем.
През 1771 г. самоковският преписвач пише: "Аз, смирени и грешни Алексий иерей Велкович Попович... списах сию историю славяноболгарскую" (в една дума!).
Когато пък Софроний вече е бил във Влашко - подтиква двама книжовници да направят препис от неговия Учебник (1781 г.) по "История славеноболгарская" в навечерието на предстоящите сражения в България. В Русе през 1809 г. хилендарският проигумен Пантелеймон, след като завършва преписването си, извиква от Габрово Влад Гладичов и му оставя своя препис за "извод". А Пантелеймон избързва до Букурещ да върне на Софроний оригинала. Затова Софрониевият автограф на учебника днес се пази в Архива на Румънската академия на науките в Букурещ. А заглавията и на двата преписа (известни днес като "русенски") са и без интервал - "Историяславеноболгарская": Пантелеймоновият сега се пази в САЩ, Охайо, университета Кълъмбъс, а Гладичовият - във Великотърновския регионален музей.
Разказвам го подробно, за да оценим, че Софроний лично е контролирал преписите, които следват по неговия.
Естествено е да се появяват и непознати ни преписи. Очаквано е и те да са били редактирани различно, защото всеки преписвач, докато ръкописно копира книгата в продължение на седмици и месеци, се е изживявал и като автор.
Но за изтеклите 250 години "История славянобългарска" е достатъчно документирана от наличните 45 преписа (при регистрирани в мемоарите 60-70). Появяват се и друг тип заглавия: "История сия ради славеноболгарскому народу" (в преписа от архива на протестанския пастор в България Джеймс Кларк, също в университета Кълъмбъс, в т.нар. "Хилендарска стая").
Притежаваме и богат капитал от фундаментални проучвания на преписите както от най-ерудити руски учени през ХIХ в., така и от класици на българската историография през ХХ в. Никой не е съобщил за прочетено заглавие в предложената от Къдрева версия.
Моето възражение обаче не е дали ПРЕПИСЪТ, който е чела тя с лупа, е РЕАЛНОСТ или ФАЛШИФИКАТ. Сега библиографията разполага със суперсъвършена техника и опит и може начаса да го установи, ако тя ни го предостави.
Несъгласието ми е: да не започваме по повод на юбилейната за "История славянобългарска" година да изразяваме частните си пристрастия.
Главно защото:
...Паисий е ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ на една нова за българите през ХVIII век литературна епоха - МОДЕРНАТА в тогавашни условия.
...ПАИСИЙ Е ЛИЧНОСТ!
...И читателите му, и преписвачите, са ЛИЧНОСТИ. Даже самоковският преписвач даскал Никола рисува орнамент преди представянето си: АЗ, ДАСКАЛ НИКОЛА...
"История славянобългарска" общува вече с "АЗ-съзнание"!
..."История славянобългарска" не е институционално писане, нито на манастира или църквата, нито на държавно формирование. Тази книга е с изумително прегледна структура (днес бихме я нарекли матрица): за царете, за патриарсите, за славянските учители, за светците, за новомъчениците, за робската съвременност в империя, в която няма "ни правда, ни съд". Единствено съответстващо на ситуацията тогава, когато се формира НАЦИЯТА, а няма представителство - нито политическо в системата на Османската империя, нито верско - в системата в гръкоезичната фанариотска църква, е: ТЯ, ИСТОРИЯТА ДА СТАНЕ ДОСТЪПНА НАЦИОНАЛНА ИНСТИТУЦИЯ.
...Това не отменя заключението, че "Историята" е творческо дело на гениална личност ПИСАТЕЛ. Така че трябва да се отнасяме към избраното от него заглавие като към писателево. Който не го харесва - да не чете "История славянобългарска"! А и няма никакви предизвикателства да й ставаме кръстници и прекръстници.

--------------
Проф. Надежда Драгова, научен консултант на изследователски проект на МОМН "Четвърт хилядолетие "История славянобългарска" (1762-2012)".