05 Април 2020неделя07:56 ч.

ново:

#ОСТАНЕТЕ СИ ВКЪЩИ #ОТГОВОРНИ ЗАЕДНО #ОСТАНЕТЕ СИ ВКЪЩИ #ОТГОВОРНИ ЗАЕДНО

Полицейската снимка на Вапцаров

Проза

Непубликувани текстове от Никола Вапцаров

/ брой: 240

автор:Боян Бойчев

visibility 841

В днешния брой представяме на нашите читатели два текста от Никола Вапцаров. Първият е непубликуван превод на откъс от "Майка" на Горки. Намерен е в архива на МВР и е на един-единствен, гъсто изписан на пишеща машина лист. 

Вторият текст е откъс от протокола за разпит на Вапцаров. В него, макар и изправен пред хора, които му желаят смъртта, той разкрива без остатък същността си на поет. 

Двата текста са предоставени от племенницата на поета Мая Вапцарова. 

Всеки ден над работнишката махала в задимения маслен въздух пищеше и ревеше фабричната свирка, и послушни на силата на парата, из мъничките сиви къщи залисено изкачаха от-на улицата, като изплашени щурци, намръщени хора, не сварили да опреснът с сън своите мускули. В студения здрач те вървеха по тесната, непостлана улица, към високите тесни клeтки на фабриката, а тя с равнодушна увереност ги очакваше, осветлявайки калния път на хората с десетките си мазни и жълти квадратни очи. Калта цапаше под краката, сякаш насмешливо съжаляваше за нещо. Чуваше се прегракнали провиквания на сънливи гласове, раздразнителни псувни ядно раздираха въздуха, а срещу хората плуваха глухи звукове, тежко тракане на машините, недоволното мърморене на парата. Мрачно и строго стърчеха високите черни кумини, издигнали се над махалата като дебели пъртове. Вечер когато залезеше слънцето и по стъклата на прозорците на домовете уморено блестеха неговите черни лъчи, фабриката изхвърляше хората из камените си недра, като негодна сгур. И те пак вървеха по улиците, опушени с черни лица, разпространявайки из въздуха лепкавата миризма на машиното масло и показвайки гладните си зъби. Сега в техните гласове звучеше оживление, даже радост - свърши се за днеска каторгата на труда, вкъщи ги очакваше вечеря и почивка. Денът бе погълнат от фабриката, машините измукаха от мускулите на хората толкова, колкото им требваше. Денът безследно бе излъчен от живота, човек незабелязано пристъпи още една крачка към своя гроб, но той виждаше близко пред себе си насладата от почивката, радостта на опушената механа - бе доволен. Празничен ден спеха до десет часа, след това хората солидни и женени, обличаха се в най-хубавите си дрехи и отиваха да слушат литургия, псувайки из пътя младежта заради нейното равнодушие към черквата. От черквата се връщаха дома, ядеха млин и пак лягаха да спят - до вечерта. Умората трупана с години, отнемаше апетита на хората за да могат да ядат, пиеха много, дразнейки безсилния си стомах, с острите изгаряния на ракията. Вечер лениво се разхождаха из улицата, и ония които имаха галоши обуваха ги даже да беше времето сухо, а които имаха чадъри, носеха ги, макар и да грееше слънце, не всеки има галоши и чадър, но всекиму се ще да се отличи пред другите. Но понекои от тех говореха нещо чуждо, нечувано от махалата. С тех не спореха но слушаха страните им думи с недоверие. Тези думи у едни възбуждаха слепо ядосване, у други смътна тревога, трети ги безпокоеше лека сенка от надежда за нещо неясно. И те започваха по-вече да пият за да пропъдат ненужната пречеста тревога. Забелязали в  чуждия нещо необикновено за тях, махленците дълго време не можаха да му простят за това, и се отнасяха към неприличещия на тех човек с безотчетен страх. Те секаш се боеха, че човека ще хвърли в техния живот нещо такова което ще наруши неговия унило правилен вървеж, макар тежак, но спокоен. 

На другия ден стана ясно, че са арестувани Букин, Самоилов и петима други. Вечерта се завтече у тех Федя Мазин - и нему правили обиск и доволен от това, той се чувстваше доволен. Боях се да не ме удари. Той е с черна брада, дебел, пръстите му о растли с козина, на носа му черни очила и той, сякаш, е без очи. Крещи, тропа с крак. В тъмницата ще изгинете казва. А мен никога не са ме били, нито баща ми, нито майка ми тъй като аз съм едничак син, те ме обичаха. Всички ги бият тук, но мен никога. Ако некога ме ударят аз цел като нож ще се впия в човека с зъби ще хапя ... По-добре изведнъж да ме добият. Павел мълчаливо разглеждаше неговото широко лице с гъста черна брада и тъмни умни очи. В техния спокоен поглед светеше нещо значително и целата негова крупна фигура разполагаше към секи с своята твърдост. Майката отиде в кухнята да приготви самовара. Рибин седна, поглади си брадата и като седна сложи лактите си на масата. Изгледа Павел с тъмен поглед. Та ето що - каза той сякаш продължава прекъснат разговор. Аз трябва да поговоря открито с теб. Аз дълго време те оглеждах, преди да дойда. И тъй живеем ние почти един до други виждам много свет. Идва при теб а пиянско безобразие нема. Това първо. Щом некои хора не безобразничат веднага ги забелязват - що за хора са? Така си е. Затова и аз съм белязан като всички - задето живея отстранено без пакости ... Тук се намеси майката. Когато синът говореше бога и за всичко онова, което тя свързваше с своята вера в него, което е мило и свято за нея тя винаги искаше да срещне неговия поглед с своя й и се изкаше мълчаливо да помоли сина си да не й наранява сърдцето с острите и люти думи на своето неверие. Но в неговото неверие тя чувстваше вера и това я успокояваше Така значи - Бог е в сърдцето и в разума, а не в черквата. В това е и тъгата й скръбта и всичкото нещастие на човечеството - сами от себе си сме откъснати. Отхвърлено е сърдцето от разума и разума изчезна. Нема единство в човека. Бог съединява човека в нещо едино закръглено... Бог всекога създава кръгло нещо така е земята и всички звезди, и всичко видимо... Острото е направено от човека... В стаята непрекъснато звучаха два гласа, като че се прегръщаха и бореха един с друг в увличеща възбудена игра. Бързо крачеше Павел пода скърцаше под краката му, когато той говореше, всички звукове потъваха в неговите думи а когато спокойно и бавно се лееше тежкия и бавен глас на Рибина чуваше се цъкането на махалото и тихото пръщене на мраза който опипваше стените на къщата с остри нокти. Майката заспа и не чу кога си отиде Рибин. Сивата стара къща на Власови привлича все по-вече и повече. Макар в това внимание да имаше подозрителна предпазливост.

"... Васил ме запита как използвам свободното си време. Отговорих му, че по-голямата част използвам за четене. Полюбопитства и поиска да му прочета нещо от стихосбирката си "Моторни песни". Прочетох му няколко стихотворения, но той най-много хареса "Писмо" от цикъла "Песни за една страна". Тогава ми каза, че макар в настоящия момент съдбата на света да се решава с оръжие едно пламенно написано стихотворение с евентуална тема има не по-малко значение от оръжието. Предложи ми да напиша нещо подходящо. Обещах му, че ще напиша нещо, което да отговаря по тема на времето. Васил си отиде и не дойде вече цяла седмица. През това време аз мислех постоянно за стихотворението, което трябваше да напиша. Не че липсваха теми, но исках да избера най-близката до сърцето си. След дълго обмисляне на темите аз реших да напиша за войната в Македония. И действително написах стихотворение на тази тема. Оставих го в бележника си, но после го изгорих, защото ме компрометираше. Не се страхувах, че ще го забравя. Помня наизуст всички стихове, които съм писал през последно време. След седмица дойде Васил. Казах му, че съм написал стихотворение. Поиска да го чуе и аз му го процитирах. Един път след това ме накара да му го кажа още веднъж. Васил намери стихотворението, че е построено на погрешна идеологическа база, защото най-напред се отнася по тема за събития, които са минали. Направи ми забележка, че погрешно хуля целия германски народ, а би трябвало да насоча жилото си срещу фашизма... Обещах му да напиша и друго стихотворение, а той каза, че мога да поправя същото. Казах му, че за мене е по- трудно отколкото да напиша ново. Колкото и да знаех, че в настоящия момент поезията не е само лична амбиция, мене ми стана страшно криво и реших с още по-голяма амбиция да напиша ново. Исках да напиша стихотворение с опростен стил, но няколко дена не можах да попадна на тема. Една сутрин, без да искам, си спомних една мисъл на Ленин - електрификация плюс колективизация, значи комунизъм - тази мисъл ми послужи за изходна база на второ стихотворение, което носеше заглавие "Бъдеще". Не зная по какви причини края на стихотворението не можех да довърша. Получи се засечка и аз го изоставих за два-три дни... Прочетох го на Васил второто стихотворение. Той го хареса и  каза, че като го завърша ще стане много хубаво".

Никола Вапцаров (из протокола за разпит в полицията)

30 години БСП е нужна на всеки един социалист

автор:Дума

visibility 978

"Бацилът", който изгражда имунитет...

автор:Таня Джаджева

visibility 828

/ брой: 64

Направихме най-модерния вестник

visibility 498

/ брой: 64

Ентусиазъм и отговорност

visibility 338

/ брой: 64

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ