Неподправената същност на белетриста

У малцина от съвременните ни белетристи ще съзрем така ярко изразено пристрастие към художествено-философско преосмисляне и възсъздаване на делничното битие на човека, както при Георги Марковски. Още с дебютната си книга - "По желязната стълба" (1971), този автор показа, че неговият дух е непрестанно изкушаван от всекидневната хармония на човешкия живот, но заедно с това и от неговите дисонанси, от драматичните несъответствия между мечтата и реалността. Надзъртайки в кладенеца на действителността, белетристът вижда раздвоения лик на човека - разпъван между доброто и злото, между истината и неистината, между фантастичните пътешествия на въображението и суровата, непоетична реалност. Тъкмо това раздвоение на човека, тази негова противоречива същност се стреми да пресъздаде Марковски в художествени образи. Така той присъединява своите усилия към търсенията на ония съвременни белетристи, които се стремят в диалектиката на изображението да претворят диалектиката на действителността.
В новелите от "По желязната стълба", а по-късно и от "Успоредни светове" (1975) Г. Марковски улавя живите противоречия,

реалните конфликти на битието

които отекват в душевността на съвременника. В тези новели героите са непрестанно измъчвани от въпросите: какво е човекът, какъв е смисълът на неговото движение във времето, имат ли цел и съдържание страстите, които го разпъват, какво е мястото му между живота и смъртта и пр. Но всъщност няма да е трудно да усетим, че зад всеки герой стои авторът, че той задава въпросите, превъплъщавайки се от едно състояние в друго. Жизненоважно за белетриста е образното изпълване и художественото осъществяване на тия съдбовни за човека дилеми в конкретния персонаж.
Тук опираме до първата съществена особеност в образно-емоционалната система на Георги Марковски - развитието на конкретния образ е развитие на една или няколко идеи. На движението на идеята е подчинено разгръщането на повествованието, това движение определя и насочва действията на героите. Което, естествено, не означава, че белетристът безсърдечно полага техните образи в прокрустовото ложе на някакви предварително подготвени схеми. Напротив, при него конкретният типаж се изпълва с кръв и плът, непринудено и естествено тъкмо при доказването на авторовата идея. И няма да сгрешим, ако кажем за това органическо взаимопроникване на образ и идея при Марковски, че образът ражда идеята, а идеята осмисля образа.
Всичко това ни убеждава, че Г. Марковски е един от немногото съвременни белетристи с

подчертано концептуално мислене

 Всяка негова творба е художествена защита на определена концепция. И макар внушенията в новелите му да са твърде разнопосочни и многопластови, абстрактно погледнато, концепцията им е една. Те имат един предмет, една задача, една цел - човекът. Нищо извън човека, или което не е свързано с него, няма значение за белетриста, важни са само въпросите за неговата съдба, смисъл и цел. Това тотално търсене на човека Марковски осъществява в три направления: миналото, настоящето, бъдещето. Разбира се, той ги приема като преливащи се, извиращи едно от друго състояния, в които пулсира оная изплъзваща се и непостижима тайна, наречена човек.
Ала какъв е все пак образът на човека в прозата на Георги Марковски? С две думи бихме могли да го определим като вечно неудовлетворена, фаустовска натура. В произведенията на белетриста не ще срещнем герой, който да е в някакво установено състояние - той винаги е драматично раздвоен, винаги търси в себе си и извън себе си решения, противоположни на общоприетото, винаги е склонен да провокира. Това е антиконформистичен герой. Достатъчно е да си припомним новелите "Стар дядо с бяла брада" и "По желязната стълба" от първата книга на Марковски, за да изпъкне веднага пред нас образът на тоя романтично предизвикателен, но заедно с това и рационално вглъбен герой, търсещ тайните на човешкото битие. Естествен и неподправен, изваян без всякакъв фалшив блясък, ще съзрем този истински герой на нашето време в "Успоредни светове". В повествованието на "Приказка за щастието" и "Червеното око, втренчено в нас" ще видим съвременника в центъра на една революция, не по-малко драматична от социално-политическата. Това е

революция на нравствената промяна

всекидневният сблъсък на идеала с грубата действителност. Героите на Марковски носят този сблъсък в душите си - целият им живот е отстояване на идеала, но не абстрактния, лишения от предметност и зримост аскетически идеал, а онзи, който осмисля конкретния живот на човека. И който има съвсем конкретни измерения - готовността за жертва в името на човечеството (Иван Домбалов и Лена от "Приказка за щастието" пожертват живота си, но се приближават към безсмъртието на истинската любов). Непримирима е позицията на социално активната личност, противопоставяща се на конформизма, социалната демагогия, имитацията на духовно неспокойствие и пр.
Образът на силната личност, на човека, за когото борбата е единственият начин на съществуване, се откроява още по-ярко в третата книга на Г. Марковски "Както за праведен, тъй и за грешник..." (1978). Тук авторът бе включил и новелите от първата си книга, но вече значително преработени, да не кажем написани отново. В новото си звучене тези новели ни показаха болезнената чувствителност на автора - желанието му да прозре в дълбините на душевния мир на героите, за да "запечати" в художествения образ тяхната противоречива същност. В новата си интерпретация "Портрет със синя птица", "Краят на детството" и "По желязната стълба", както и другите новели - "Преследване", "Поема за добрия човек", "Мир на твоя дом", очертаха релефно героя на Г. Марковски. Този герой виждаше себе си отговорен за всичко - вътре в себе си той търсеше причините за трагичните конфликти и несъответствия между хората. Усещаше, че егоизмът и завистта на човека, неговото двуличие и ненадмогнати животински инстинкти отдалечават човечеството от индивидуалната и социалната хармония, а го приближават към ужасите на съвремието - отчуждението, дехуманизацията, войната, поробването на духа от страстите и т.н.


Книга за българския национален дух

Но за Марковски съвремието е само един - наистина твърде важен, но не изчерпващ - пласт от битието на човека. За да надзърне в бъдещето, авторът знае, че трябва да се докосне до живота на миналото. Това той прави в романа си "Хитър Петър" (1978). В неговото синтезно изображение ще доловим пътя на човека в превратностите на историята, вътрешната промяна, която настъпва с преодоляването на едни или приемането на други трудности. Но "Хитър Петър" не е само книга за движението на човека в историята, а преди всичко книга за движението на българина, на българския национален дух в историята. Чрез митологичния образ на Хитър Петър писателят ни поднася свой опит за художествена философия на българската история. В евангелските, сякаш наднационални сюжетни рамки белетристът съумява да въплъти дълбоко национално по дух съдържание. Той концентрира в образа на своя герой Петър петстотингодишните борби на българския народ за национално оцеляване, за съхраняване на народността. Невъзможно е да се обгледат всички внушения на този роман (предмет на самостоятелно изследване би могла да бъде например дори и темата за особената симетрично-ритмична композиция на "Хитър Петър"), но в случая е достатъчно да подчертаем, че чрез него белетристът ни дава ключ към националната психология на българина в съвремието, очертава посоките на разгръщане на народностното самосъзнание в бъдещето. Подобна задача изпълнява и друга книга на Марковски - "Селски календар" (1980). Разказите, които я съставят, всъщност представляват великолепни народопсихологически проникновения в националния характер, наблюдения на изконни традиции, обичаи, обреди, с една дума, на всичко онова от народностния живот, което можем да наречем историческа памет на народа. Памет, която съхранява непокътнато националното своеобразие на един народ.


Фаустовска воля и неукротима енергия

Георги Марковски изгражда образите на своите герои в процеса на тяхното самодвижение. Той не обича готовите отговори на многобройните въпроси, които поставя в творбите си. И предпочита отворения финал, защото истината винаги има повече от едно лице. И все пак в трескавото търсене на многоизмерната и многолика истина за човека той ни дава недвусмислен отговор. Действителният, истинският живот на човека е творчеството, то е, което ще му помогне в страшната борба с времето, което ще придаде цел и смисъл на съществуването му. Апотеоза на човешкия дух, възхвалата на волята му за творчество съзираме в изключителната по своята емоционална наситеност "Повест за Истатко Бирков" от "Успоредни светове", включена и в сборника "Кълна се в лукавия" (1981). Фаустовската воля за творчество и неукротима вътрешна енергия на тази може би най-изстрадана от белетриста новела открояват пред нас истинската, неподправена същност на белетриста.