Необикновените кактуси, или растенията, които си почиват

Когато се сетим за кактусите, една от първите асоциации, изникващи в съзнанието ни, са свързани с бодлите им. Но тези странни представители на флората всъщност не се отличават от другите си събратя само с дебелото си зелено стъбло. Кактусите са едни от най-необикновените растения, познати на човечеството. Те обитават топлия влажен тропически климат, но успяват да оцелеят и в пустините, където валежите са голяма рядкост. Особеностите им помагат на кактусите да запазят водата в дебелите си стъбла, изпълняващи функциите на листата, и да продължат да виреят в доста сурови условия.

Съществуват повече от 2000 сорта кактуси, които имат различни форми и цветове. Всички те са обединени от факта, че листата на тези растения изглеждат като бодли, които си прокарват път от специализирани структури, наричани ареоли. Размерът на шиповете е различен за всеки вид, като при някои те достигат дължина от 15 см. Срещат се и много светли бодли, които служат като отразител на слънчевите лъчи и така запазват растението здраво. Шиповете изпълняват още една важна функция - спират птиците и животните, които се стремят да се нахранят с месестата част.
Кактусите притежават сложна система от корени, която им позволява да добиват вода и от привидно най-сухите пластове на почвата. Колкото и да е странно, дори дребните представители на този бодлив вид може да се похвалят с големи корени. Любопитен факт е, че те не стигат на голяма дълбочина, понеже природата е определила дължината им да не надвишава 10 см. Но корените често се разпростират на обширни територии. Смята се, че един кактус може да завземе площ от почти 2 метра в диаметър. Функцията им е да се хванат за почвата като котви и да извлекат максимално количество подземна вода и минерали. Само тогава кактусите имат шанс да цъфнат.
Затова казват, че някои видове го правят веднъж на 5-6 и дори 100 години. Но има и такива от тях, които цъфтят само през тъмната част на денонощието и умират, без дори да дочакат съмването. Тези кактуси се опрашват от прилепите, нощните пеперуди и други насекоми и животни, които проявяват активност, когато на небето се появи луната. А цветовете им учудват не само с големината си, но и с ярките си багри на червено, жълто, розово...
Сред най-уникалните характеристики на кактусите е забележителното им свойство да си... почиват. След като премине периодът на растеж, по време на който бодливите представители на флората всячески се стремят да си набавят огромни количества вода, идва фазата на покой. Тогава на кактусите не са им необходими нито слънчева светлина, нито висока температура, нито влажна почва... Растенията сякаш се отдават на зимен сън и са способни да оцелеят в доста сурови студени условия без никакви течности.
Доста впечатляващ е и фактът, че е възможно кактусите да служат на хората като естествени източници на вода. Въпреки че консистенцията в зелените стъбла на бодливковците да е много гъста и лепкава, течността е абсолютно безопасна за употреба на ожаднелия хомосапиенс. Водата от кактуса може да се отпие, ако просто се направи отвор в стъблото му. Именно по този начин немалко човешки животи са били спасени от фатален изход в пустинята.
За най-висок кактус се смята представителят на вида Pachycereus pringlei, който учудва с гигантския си ръст от около 20 метра. А Blossfeldia liliputana е най-малкото зелено растение от семейството на бодливата флора, като през целия си живот достига едва няколко сантиметра височина. Някои кактуси могат да се похвалят с идеална кръгла форма и изглеждат като ствол на дърво, други пък са плоски или овални. Познати са и представители на флората, които много приличат на полилей, на змия, свила се на кълбо, на морска звезда или на сбръчкано човешко лице.
Хората от край време се опитват да отглеждат необичайното екзотично растение в домашни условия и намират това занимание за доста приятно. Още повече че кактусите не са претенциозни - не изискват нито много време за отглеждането им, нито някакви специални усилия. Необходимо е само да се засадят в смес от почва и пясък и да се поставят на такова място, където растението ще получи достатъчно слънчева светлина. Добре е да се поливат редовно, но не прекалено често и обилно. Така всеки притежател на необикновения кактус ще може да проследи част от впечатляващата продължителност на живота на това растение, която варира от 25 до 300 години.
Някои видове кактуси, след като прецъфтят, дават големи и ароматни плодове. От тях се правят сладка, компоти, ядат ги дори сурови или ги приготвят като рагу с месо. Направените в Мексико проучвания показват, че от кактусите може да се произвеждат витамини, хормони, вина и ликьори, дори и сапуни. Или пък след преработване да се извлича технически спирт. Остатъците пък с удоволствие се изяждат от домашните птици.
След всичко казано обаче не бързайте да отхапете парче кактус, който отглеждате на балкона си, тъй като може да е отровен вид. Такива са повечето декоративни растения. По-безопасно и дори здравословно е да поставите саксийка с някой бодливко край компютъра си - за поемане на вредното лъчение.

Ах, колко са вкусни тези бодливи круши...

На някои може да се стори най-малкото абсурдна самата идея, че кактусите са ядливи, камо ли вкусни. Обаче именно представителите на тези растения най-често са спасявали хората от глад и жажда в безводните места на Централна и Южна Америка.
Да изядеш меката част на кактуса всъщност е същото, както да си хапнеш диня или краставица. Пътешествениците си осигурявали необходимата течност, като отрязвали месесто парче от зеленото сочно растение, съдържащо 70-90% вода. Така и конят получавал вкусна храна, която му давала сили да продължи по дългия път в пустинята.
Мексиканците смятат за свещен кактуса, наречен опунция. Изображението му дори е част от националния герб на страната. Древна легенда разказва как веднъж измореното от продължителните скитания племе на ацтеките се спряло да почине на брега на езерото Тескоко. Старейшината забелязал на малко островче орел, който, кацнал върху опунция, ровил с нокти земята. Тъй като ацтеките смятали това за добра поличба, решили на същото място да издигнат град. Нарекли го Теночтитлан - "място на свещената опунция". Сега там се намира столицата на Мексико, основана на 18 юли 1325 г.
Кисело-сладките плодове на опунция, използвани от ацтеките като храна, са наричани от европейците бодлива круша. Външният вид на тези кактуси наистина прилича на ароматния плод, а вкусът им напомня на лимон. Опунцията обаче се яде много внимателно, след като се махнат бодлите. Мексиканците я намират за изключителен деликатес както прясна, така и сушена. А от сока, получен от плодовете на опунцията, се правят различни напитки, сиропи,  желе. Стъблата направо се ядат или служат за приготвянето на национални ястия.
В Мексико растат още няколко вида кактуси, които се използват в кулинарията. И в това местните хора не намират нищо невероятно. Още повече че стъблата "нопалес" например се продават на пазара с чували и струват много евтино. Кактусите се ядат пресни, варени, пържени и дори ги мариноват. А от месестата им част се приготвя деликатес, който наподобява бифтек. Смята се за вкусен и кактус, загънат във фолио и запечен с месо на фурна.
В Мексико може да се видят цели полета, засети със синя агава. Този специален кактус пък се използва като суровина за производството на местната водка - текила. А от други видове се извлича "сисал" - особено влакно, от което се правят облекла и традиционни мексикански одеяла, наричани "тапети". Някои кактуси обаче са не само ядливи, но и халюциногенни, употребявали са ги за шамански ритуали и вместо лекарство.
Смята се, че бодливата круша нормализира нивото на захарта в кръвта и изкарва от човешкия организъм доста токсини. Намира приложение и в медицината - за лечение на стомашно-чревни заболявания. Учени в Израел дори успели да отгледат ядлив кактус без бодли, който помага при хипертония, диабет, коклюш и астма. Казват, че всекидневната употреба с храна на 250 грама от месестата му част намалява количеството холестерин в кръвта.