Небългарска "Антология на българската поезия"

Тихомир ЙОРДАНОВ

Подир изявите на старателните изследвачи и драскачи, наострили перата си по камъните на отечествената ни история, следваше да очакваме и това - появи се луксозно издадената от Издателство "Климент Охридски" "Антология на българската поезия от 60-те години на ХтХ век до днес" (София, 2014). Съставител - Ахмет Емин Атасой. Художник - Мурат Ертюрк. Чужденци. От съседна Турция. Чудесно! Струвало си е, значи, и българското Министерство на културата (министър Вежди Рашидов), а така също и община Ардино, в която изповядващите мюсюлманско вероизповедание са мнозинство, да "спонсорират" такова културно начинание. Съседи сме, трябва да се познаваме.
И всичко спира дотук. Защото определението "българска" може да откриете (ако сте впечатлителен читател) само в единствено число и само в заглавието на книгата. В книжното тяло и в подбраните стихове повече няма да срещнете тази дума. Нищо, че в съдържанието са и поети от върха на българското самосъзнание и самочувствие (Христо Ботев, Иван Вазов, Кирил Христов и пр.) Няма как да се пренебрегне свободомислието и бунтовното начало на българската поезия.
Прелиствайки страниците на този сборник, едва ли ще разберете срещу кого и срещу какво се бунтуват тези поети. Техният словесен бунт е превърнат в абстракция. Това е имагинерен бунт. Не срещаме тази "турска черна прокуда" на Ботев, или плача на детето "От Батак съм, чичо, знаеш ли Батак?" у Вазов.
Разбирам притесненията на съставителя: "При изготвянето на антологията, трябва да призная, че много се затрудних при подбора на поетите и техните произведения." Тъкмо затова той се е съблазнил от изпитанието да цензурира, макар и ограничено в съкращения (в случая с Вазовата поема за Левски, Гео Милевата "Септември и др.)
Националното чувство за виновност го е притеснило, разбираемо е. "Изготвянето на такава книга... за мене бе изключително изпитание, изпълнено с всевъзможни трудности. Не живея с илюзията, че съм ги преживял напълно и безупречно, но се постарах да вложа максимални усилия за това", пише в предговора съставителят. Тук вече му вярваме. Той наистина е успял. Поднесена ни е антология на поезия "въобще" - лишена от принадлежност, от национален характер, от социална дълбочина и конкретност на вдъхновяващата поета идея, продължаваща с "модерността" на прокъсаните по коленете дънки и жаргона на уличния език.
Лъжа е и твърдението му за "забраната на изданията на турски език от тогавашната тоталитарна власт". Та тогава повече, отколкото сега, излизаха печатни издания и радиопредавания на този, употребяван от някои среди на населението, език. Погледнете в приложените биографии на прибавените автори с небългарски имена. Те ще ви убедят в това.
Невярна, лъжлива представа за българската поезия ни предлага тази антология. За турския читател може да е и добре, защото, както съставителят пише в предговора, "с това аз исках да дам по-пълна представа на турския читател за реалния облик на българската поезия и да променя неговото негативно отношение към нея". Но за българския?