Не мърша, а народ

Иван ВЕЛКОВ,
политолог

След 133 години Съединението на Княжество България с Източна Румелия е политически и географски живо, но все по-имагинерно за един народ в реалността на 21 век. Може би днес вече не говорим за "малки честолюбия и разлики на мнения", а за непреодолими разграничения вследствие на безброй разочарования. След 1989 г. българският парламентаризъм деградира успешно, рисувайки сюрреалистичната картина на родната демокрация, раждайки един деформиран политически елит. Този политически елит успя да противопостави класите, да фрагментира социалните и културни връзки, крепящи чувството за единност на нацията, подменяйки значението на думите "морал" и "етика". Невъзможността на държавата да се справи с ключовите реформи в образованието, здравеопазването и съдебната система вече десетки години не е просто оръжие за политически нападки на различни опоненти. Тя е качествена, морална и функционална импотентност на един изфабрикуван политически елит, за който, когато завесите се спуснат, съществува единствено основният принцип на съглашението.
Двайсет и девет години по-късно, наред с многобройните равносметки, които се правят, засягащи редица политики, един проблем стои като дамга, по-ярък и по-силен от всички останали. Демографската криза, наричана от голяма част от обществото "геноцид". Силата на контрола над държавността идва от населението, неговия брой, образование, социален статут и икономически потенциал, с което демокрация и демография са неразривно свързани.
Все пак, защо свързвам демокрацията с демографията? Защото те са двете водещи понятия, засягащи просперитета на дадена нация. Демокрацията в България, доколкото реално съществува, е способ на политическия елит да безчинства от името на народа. Колкото по-голям процент от хората са недостатъчно образовани, социално зависими и икономически подчинени, толкова по-добре за управляващите, без значение кои са те. Българската нация е силно разединена, поставена на кръстопът относно своето бъдеще, докато младите хора, които са реалният демографски потенциал, гарантиращ оцеляването на страната, можещ да се пребори с политическите и икономически кризи, корупцията и беззаконието, е принуден да търси препитание из различни географски ширини. Удобно, нали?
Сега, нека за миг си представим България малко по-различна. С 9-10-милионно население, по-голямата част, от което е грамотно и трудоспособно. Едно общество, което има самочувствието и увереността да поеме отговорност за бъдещето, което не би допуснало един политически елит да се подиграва с пенсионери и инвалиди. Едно общество, което не би допуснало да убиват децата и родилките по болниците, а институциите и частните фирми да си прехвърлят вината за качеството на асфалта след поредния ден на национален траур заради катастрофи по пътищата. Едно общество, което би се противопоставило всякак на корупцията, политическата демагогия и на политици, за които оставката е химера, макар родовете им да са окупирали цели отрасли на властта. Тогава вече демокрацията би имала съвсем друг смисъл, различен от днешния.
Реалността, в която живеем, е част от собствените ни представи и докато не ги променим, тя също няма да се промени. Съединението е дружно усилие, еманацията на жаждата за справедливост на една нация. Отговорността пред обществото, смелостта да отстояваш себе си, човечността към ближния, познаването на историята, но и мисълта за бъдещето - това трябва да са съвременните постулати на патриотизма. Същите, които накараха предците ни преди 133 години да се преборят с поредната несправедливост.
Накъде отиваме? Изборът е наш. "Времето нас обръща и ние него обръщаме..."