Навсякъде кич и арогантност

Накъдето и да се обърнем - ни заливат кич, простотия и безцеремонна арогантност... Едва ли е възможно да се пише безразлично за това бедствие, което така ни е оплело, че сме на път да заприличаме на античния Лаокоон, който се бори с митичния змей, за да спаси себе си и децата си.
Ама хайде да не се героизираме чак дотам, защото в годините на тъй наречения преход сами изтървахме злия дух от бутилката. И сега каквото и да казваме за свое оправдание сигурно ще е вярно, но няма да е убедително. Дотолкова, доколкото бездарието и пошлостта не са се превърнали вече в  своеобразна епидемия на духовната нищета.
А иначе кичът шества в дебелашкия речник на родните ни управници; в писанията на нароилите се като гъби след дъжд жълти издания; в телевизионните клипове и реклами, реалити шоута и бигбрадъри; в силиконовите форми на нашенските попфолк "звезди" и техните цинично недодялани "хитове"; в турските сапунки и сериали; в семейните саги и мелодрами на литературната ширпотреба; в парвенюшкия стил на родните мутри и новобогаташи; в нашия повседневен бит, удавен от бездарни ерзаци, от пластмасова конфекция и какви ли не "изобретрения" на така нареченото потребителско общество.
А арогантността? - С нея се сблъскваме в блока, където живеем; в тролея и трамвая, на улицата... Тя избликва в изказванията на нашенските управници, в техния безпардонен цинизъм.
Трудно е да се изредят всички нашенски приноси в кича и арогантността. Преди време си позволих да запитам кичоведа проф. Иван Славов как преценява бума на кича. Тя стана една... - отвърна ми той лаконично, като се въздържа от коментар. Сега някои обясняват неговото "развихряне" с... тежкото наследство от времето на комунизма. Но тогава поне имаше някакви спирачки срещу "зловреното" западно влияние. Колкото до арогантността - да се учудваме ли от нейния "бум", след като тя е част от стила и поведението, от начина за изразяване на управляващите? Не, няма нищо за чудене.