Народният поет беше идол за семейството ни

Преди месец, като ровех из стария си архив, попаднах на един непубликуван разговор, който съм водил през 1993 г. с Бинка Вазова (1909-2007) племенничка на народния поет. Бях го забравил. След срещата с нея съм написал всичко на машина и... то така е останало.
През пролетта на 1993 г. тя дошла в село Костенец да проучи как да си възвърне мястото Вазова поляна, купено от родителите й през далечната 1917 г. Когато научих, си бе заминала. Дадоха ми нейния адрес и на 22 юни отидох в София, позапитах тук-таме и спрях на улица "Хан Крум" 41.
Позвъних два пъти, след малко вратата се отвори. Посрещна ме лично тя. Представих се, бръкнах в чантата и й подадох кутия с бонбони.
- Ама защо носите, нищо не искам, всичко си имам, не трябваше - каза ми смутена.
Промърморих нещо, тя пое кутията, погледна ме спокойно и ме въведе в кухнята. Започнахме разговора.
Тя - възслаба, средна на ръст, държелива за годините, пъргава в походката, в говора, бистра памет, особено за събитията от детските си години. Показа ми куп стари, пожълтели от времето снимки и документи, писма - скътани, подредени.

- Вазови бяха 7 братя и 2 сестри: Иван, роден през 1850 г., Никола, Кирил, Георги, Михаил, Владимир, Борис, най-малкият брат, роден през 1873 г., Въла и Ана. От следващото поколение сега сме останали само две - аз и Вера Вазова, дъщеря на генерал Георги Вазов, на 86 години е.
Името ми е Събка, Събина, а ме наричат Бинка - Бинка Борисова Вазова. Ние сме три сестри: Елка е най-голямата, аз съм средната, а най-малката е Анна. Сега съм на 84 години. По-трудно се възприема името на баба Съба, то е по-особено име. Аз съм кръстена на нея, но името ми е малко изменено - Събина.
Къщата, на два-три етажа, е градена през 1923 г. от младото тогава семейство Борис и Елисавета, които след това я изплащат цял живот, но са доволни, че са в свое, че са независими, строена е с големи лишения.
Тук, на долния етаж, е бил кабинетът на татко: адвокат, журналист, политик.
Разведе ме, разгледах: стаята, кухнята, а също салончето и другите помещения. Подредбата е скромна, без претенциозност, без бягане по модата. И сигурно мебелите и всичко останало напомнят за времето на поета и на баща й Борис Вазов - градежът на къщата, немотията, мечтите.
На втория етаж има 4 стаи, спалня и баня. Най-горе е уредено голямо ателие, там е работила майка ми цял живот. Още когато са се женили, тя поставила условие, че иска ателие.
Къщата е навътре от улицата, обградена отпред с плет, а в двора - много цветя: хортензии, ружи, японски рози и асма, посадена, когато е направена къщата и сега я е обхванала от всички страни. Отзад имаме двор, свободно място и овошки. Радвам се на две огромни липи, които са се разцъфтели. Далеч съм от врявата, от хората и това ми харесва.
Тук останахме двете сестри, аз и най-малката - Анна. Нейните наследници държат горния етаж, а аз и моите деца сме в долния етаж, този, в който сега разговаряме. Това е. С другата сестра, така се разбрахме, къщата е неделима.
Тази къща не я давам, не я продавам, тя е благословена, не е засегната от нищо, нито от бомбардировки, нито от други нещастия.
Майка ми Елисавета Консулова-Вазова (1881-1965) е родена в Пловдив, но фактически е от Пазарджик. На 15 години се залюбва с баща ми, а 8 години е трябвало да минат, за да се смята, че могат да се оженят. Такива са били тогава нравите и обичаите. Любовта им е пламнала по съседски.
След завършване на гимназията баща ми си имал вече мечти и избран път, но поради парични затруднения в семейството се явява на изпити във Военната академия и става офицер.
А в семейството на майка ми предявяват претенции. Баща й Георги Консулов бил високообразован, владеел френски, гръцки, занимавал се с търговия при строежа на Барон-Хиршовата железница, и е депутат: Как дъщеря на народен представител ще се омъжи за поручик!
През това време баща ми се развива във военното поприще, но след някоя година го изпращат в Париж да следва право, защитава и докторска дисертация, завръща се, работи като адвокат, избран е за народен представител от Народната партия, редактор във в. "Мир".
Свиват семейно гнездо през 1906 г. Била е учителка по рисуване, докато се омъжва. След това три деца, специализация в чужбина, организиране на курсове по рисуване с деца-ученици, кандидат-студенти, студенти. Аз не обичах да позирам. Сестра ми Елка обаче приемаше с готовност и мама често я рисуваше.
Завършва в София втори випуск - тогава в Рисувалното училище, специалност живопис и е една от първите художнички в България. Били са само две във випуска и все ги заглеждат - жени ще стават художнички!? Ходила е в Европа на специализация и е интересно отношението на баба Съба по този въпрос. Единствен случай, но се помни.
Мама искала да стане добра художничка и имала силно желание да специализира в чужбина. Насочила се към Мюнхен, а имала две малки деца, едното на около две години, а другото - едва на четири месеца. Татко бил съгласен, той беше благороден човек, но как да каже на баба Съба? Мама насъбрала кураж и няколко дни преди заминаването я уведомява. На другия ден получава писмо от свекърва си. Пише й да не тръгва, "че къща лесно се разтуря, но трудно се събира..." и все в този дух.
Мама също й пише писмо, че това е нейна съкровена мечта, че е свързано с бъдещето й и така нататък. Баба разбира, отново й пише, съжалява и дори се извинява, спогаждат се и след това винаги са били не само близки, но и приятелки. Мама отива с двете деца, вярва в силите си и успява!
Родена съм на 1 април 1909 г. в София. От малка рисувах и професионално тръгнах по стъпките на мама. Случи се, че когато трябваше да следвам, татко бе изпратен за пълномощен министър в Прага и тогава аз отидох при него. Завърших в Прага специалност графика в Пражката академия за изящни изкуства, а след това специализирах в Париж при проф. Жак Белтран. Обаче само две години съм била на служба, не исках да бъда чиновничка, илюстрирах детски книги, други неща съм правила по поръчка.
От рисуване не можах да забогатея. През 1946 г. ме приеха в Съюза на българските художници, а това ми даде възможност тогава за осигурителни вноски, трудов стаж и сега получавам пенсия от 807 лева.
Разговорът ни продължи с паметната 1917 г., когато семейството им през лятото почива в Костенец в Ганевата вила и с тях е бил Иван Вазов. Незабравима година за семейството и година, през която великият поет обогатява творчеството си с стихосбирката "Юлска китка", преименувана по-късно в "Какво пее планината".
- Тогава там, на вилите, се даваха под наем стаи с дървени легла с дъски, маса и няколко стола. В стаите друго нямаше. Но за онова време бе достатъчно.
Чичо дойде с файтон и стовариха голям "валяк" - вътре дюшек, одеяла, носеше и куфар. Ние пристигнахме с волска кола, натоварена също с дюшеци, одеяла, чинии, вилици, лъжици, тенджери - всичко, с една дума само хляба си купувахме.
Мама го настани с голямо уважение и с боязън - за първи път й се случваше да се грижи за него. Нареди му стаята, постави някои неща на умивалника и все със страх - дали ще хареса! А той беше един страшно скромен човек, искам да подчертая, наистина беше народен поет. Мама му нареди всичко с притеснение, а той доволен и предоволен.
И постоянно се възхищаваше от природата, радваше се на всяка тревичка, на всяко животинче, и на мравките път правеше. Сутрин рано излизаше с една ученическа тетрадка и едно моливче. И почваше да броди - до водопада, при Ранковата вила, на Черковището се изкачваше, за което написа две стихотворения, и почти всеки ден по дефилето на река Чавча се разхождаше. Сам ходеше. И като се върне, винаги бе възхитен, доволен. Не обичаше големите компании, новите познанства, но в София на пазара сам е спирал жени в пъстри носии, питал ги от кой край са, радвал се на майсторството на българките.
В събота и неделя ходеха тримата - мама, татко и той. Имаше малко островче в реката, току под вилата, на което казваше "Моята Св. Елена".
Ние тогава бяхме и трите момичета: най-голямата - Елка, - на 10 години, аз - на около 7-8, и малката ни сестра Анна - на 5 години. На нея казваше "Плужовчето", не знам защо, шегуваше се.
Хранехме се в беседката, външна кухня, дворът беше като поляна. Тогава много се пееше, ние и трите сестрички пеехме, въобще тогава хората пееха много повече, сега тези машинки непрекъснато са пуснати и хората не пеят, те са слушатели, а това не е едно и също.
Чичо обичаше да му пеем след вечеря, долу в беседката. Знаехме много песни. Спомням си някои: "Когато бях овчарче и овцете пасях", "Малки моми в друм си тичат, цвете берат, китки кичат", "Малко цвете съм в полето, аз съм синия синчец" и други, а също и руски песни, беше му много приятно. Всяка вечер той искаше да изпълняваме целия репертоар и чак тогава, доволен, ни казваше "Лека нощ". Това бяха малки костенски вечерни концерти.
Няма да ги забравя: една вечер се изви силна буря, загърмя, заваля, но той искаше да стоим отвън, под беседката, радваше се. Изведнъж обаче страшен гръм разтърси околността, той остана с отворена уста, поуплаши се, каза бързо да ставаме, пригуши нас, децата, и заприпкахме към входа на вилата.
Мама, млада домакиня, се притесняваше, а той винаги доволен, без никакви претенции. Много мил човек, деликатен, не искаше да създава на никого грижи. Такива са Вазовци.
Имахме от мама една малка картина на Иван Вазов от това летуване. Той не обичаше да позира, но мама го издебнала един ден както си седи в разтегателен стол, с гарсонетка (сламена шапка) и чете книга. Запазена е в Националната галерия при Градската градина.
Татко и мама избраха едно място, извън курорта, над езерото, една наклонена поляна оградена от едната страна от голямо дере, купили го. На другия ден заведоха чичо Иван да го види:
- Какво място сте избрали - възкликнал той - тук само мечки могат да играят!
В Костенец му казват Вазова поляна, а в нашия род, след тези думи на чичо, е известно като Меча поляна.
Скоро бях там, видях го - изминали са 70 години, храстите около него са станали грамадни дървета, мястото е обрасло, смалило се е. Фактически аз съм наследничка, то е на моите родители, имаме нотариален акт, ще видим...
Татко наследи, по желание на чичо, авторските му права. Но сега не съм запозната със законите. Никой от нас не се занимава с това. Ходих и в музея - къщата на Иван Вазов, и разговарях с директорката Ирина Башева. Спокойна е, къщата е изплатена навремето от държавата и сега не подлежи на реституция, никой не ги закача. Къщата е на две улици - "Г. С. Раковски" и "Иван Вазов". По-навътре има една малка пристройка. Сега е дадена под наем за кафе-клуб, място за литературни сбирки. Това е хубаво, пък и музеят взема от наема някой лев за издръжката си.
В Ганевата вила сме ходили много пъти. Спомням си г-н Ганев: не млад, стегнат, възпълничък, беше ерген. Оставяше за себе си долния етаж. С него не бяхме близки, имахме само официални отношения, не е бил приятел и близък на семейството, не участваше в нашите обеди и вечери, които продължаваха вън с приятни занимания. Той откри в собственото си място изворче, разкопа го и излезе чиста вода, издълбаха мястото, стана кладенче, обградиха го с камъни, изтичаше се към реката. И съседите идваха при нас да си вземат вода.
По-късно, една година като отидохме, Ганев беше дал етажа на други. Мама остана много огорчена. И отидохме у вилата на Пиърс О Махони, направена за летен отдих на децата-сирачета от сиропиталище "Св. Патрик" в София. Беше разкошна постройка с голяма веранда - с кон да играеш.
През 1957 г. мама беше написала една книжка за детството и юношеството на Иван Вазов. Гостувахме в Момин проход, а Георги Константинов беше редактор в издателство "Народна младеж". И отидохме с мама в Костенец, той вече имаше вила там. Заварихме го, прие ни, мама говори с него. Съгласи се с готовност и книжката излезе, по-късно бе издадена и втори път.
Вилата им е от същата страна на шосето, по-нагоре, към центъра на курорта, малка, спретната, сгушена в разкошна зеленина. Чудно семейство бяха Константинов и жена му. С големи грижи тя се отнасяше към него - не зная той да не беше нещо болен. Един към друг имаха много сърдечни, прекрасни отношения. Николай Лилиев е вуйчо на г-жа Константинова.
Вазови бяха голямо, знатно и достойно за уважение семейство. Четирима от тях са участници в Сръбско-българската война през 1885 г. Двама са генерал-лейтенанти с доказани пълководчески способности, като генерал Георги Вазов известно време е министър на войната, а генерал Владимир Вазов след излизане от армията е и кмет на София.
Двете сестри - Въла и Ана - имат голям принос във възстановяването на изгорялата до основи къща в Сопот по време на Освобождението. През 1918 г. Въла (1865-1945) се премества при патриарха на българската литература и при Вазовото семейство, за да се грижи за домашния му уют.
Поотраснахме. Често се събирахме в някое от Вазовите семейства. И в неговата къща сме ходили. Той идваше последен, слезе от горния етаж, където беше кабинетът му, почетното място му се пази, влезе, всички са обърнали поглед към него, той се поспре, кимне с глава за поздрав и седне. Бяхме цяла чета деца - пет момчета и пет момичета и всички пеехме и декламирахме Вазови произведения.
Майките ни имаха грижата за програмата. Той обичаше и музиката; дори едно детинско изпълнение на пиано или цигулка му доставяше удоволствие. Винаги беше много трогнат и доволен. Наричахме ги вече "Вазови вечери". Те се превърнаха в традиция - "Вазови вечери" във Вазовото семейство.
Баща ми е бил "писар" на брат си и има големи заслуги за публикуване на много от произведенията му, още повече, че Вазов често се е оплаквал от очебол. Изпитваше култ към големия си брат, прославен поет и писател. Между тях имаше 23 години разлика. Дори да запали цигара, искаше позволение от него. Мама също се отнасяше към него и с боязън, но и с голямо уважение.
Скоро ходих в Костенец. Сега е толкова променено. Не искам повече да отида. От Ганевата вила чувахме непрекъснато водопада, а сега в него водата е малко. Ако знаех, нямаше да отида и щях да си остана със спомените от миналото: от девственото място, от курорта, от Балкана, от гората, от водопада. Вилата пък е притисната от бетонните плочи на басейна - всичко е променено!

х   х   х

Изпрати ме все така със жизненост, бих казал с енергичност. Докато бях там, повече от час, не почувства умора, не даде знак, че разговорът трябва да приключи. И пак заговори за вили Костенец: "Не знам защо обичам селото и ми се иска да ни върнат Вазова поляна, да имаме там нещо".
Накрая я запитах продължава ли да се предава обаянието на Иван Вазов към новото поколение, към младите към тяхното, "Вазовото родословие"?
-Ам-и-й - отговори тя, - те сега младите други въпроси ги вълнуват, но чичо ми Иван Вазов - колосът на българската литература, и сега е съвременен и се надявам, че младите хора ще разберат това, ще се обърнат към корените.
Изпрати ме с думите: "Народният поет беше идол за семейството ни".
Разговарях с една внимателна, образована, интелигентна и сърцата жена, достойна за рода Вазови.


 
Иван Вазов - студиен портрет, 1920 г.,                                 Писателят в работния си кабинет
Държавен архив - Пловдив


Тържествено освещаване на възпоменателната плоча на Иван Вазов на къщата му в Пловдив - ул. "Бетовен"6, Държавен архив - Пловдив


Елисавета и Борис Вазови с трите им дъщери

 
Бинка Вазова


Спомен за възрожденските къщи и улици, много от които вече са разрушени, остава в картините на Бинка Вазова


Бинка Вазова - автопортрет                                              Иван Вазов