Народ без самобитност

"Народ без своя национална култура и самобитност не е никакъв народ" - това са разбрали  преди повече от 200 години нашите възрожденци и патриоти, родолюбци. Проумял го е гъркоманът Васил Априлов, който захвърля елинофилството и се втурва да създаде Габровското училище, за да буди българската народна свяст. Провидял го е  туркофилът княз Стефан Богориди, който завещава собствената си къща и 10 000 гроша за построяване на българска църква в Цариград. Разбрал го е русофилът Найден Геров, който мълчаливо и всеотдайно трупа скрижалите на своя "Речник на блъгарский язик", за да съхрани самобитното словно богатство на майчината ни реч.
Знаели са го нашите просветители и книжовници, строители на българската духовност, зографи и иконописци, а в по-ново време - ваятели на националната ни живопис и словесност, създатели на родния театър и музика, кино - сътворили непреходни творби с отпечатъка на българската самобитност.
Но не го знаят и едва ли някога ще го разберат днешните запалени поклонници на попарта и лаф стайла, на реалити шоуто и чалгата, които ни заливат отвсякъде със своите пошли сурогати и  субпродукти, снобски подражания и посредствени маймунджилъци. Вече сме обръгнали на махленския цинизъм и простотиите, с който ни облъчват телевизионните канали. Приели сме да ни "промиват" с американски екшъни и турски бози; да ни "образоват" със стивънкинговци и даниелстийловци, а медиите да ни пробутват лигави пикантерии от житие-битието на чужди и нашенски "звезди".
Това едва ли щеше да е така, ако в националния ни манталитет освен раболепното овчедушие и посредствения снобизъм имаше малко повече достойнство и усет за "различност", за  самобитност, без което един народ остава такъв, какъвто някога го е описал дядо Славейков: "Не сме народ, не сме народ..."