Накъсаното равновесие на съвременната демокрация

Славчо Кънчев*

"Ние сме като голяма риба, която е извадена от водата и лудо се мята и подскача, за да намери обратния път към водата. В такова състояние рибата изобщо не се пита къде ще я запрати следващият скок или мятането. Тя само чувства, че настоящето й положение е непоносимо и трябва да опита нещо друго."
        Анонимна китайска мъдрост

Веднъж Ейбрахам Линкълн запитал един от своите сътрудници: "Ако се условим да наричаме опашката на овцата нейн пети крак, то колко крака ще има овцата?" "Пет" - бил отговорът. "О, не!" - казал Линкълн. "Както и да се условим да наричаме опашката на овцата, то тя ще има четири крака." Понеже така диктува здравият разум, в хармония с реалността.
Именно затова, за да извършим успешен анализационен разрез на съвременната глобална криза, появила се отначало като финансова, но бързо претърпяла трансформация в икономическа, социална и, уви! - и политическа, е уместно не да разглеждаме света, като сме умоколеничили пред Христовата повеля "Обичай ближния си!", а да навлезем в джунглата на социалдарвинизма.
В опитите си за постигане на "неопровержимото доказателство" за универсалната валидност на своята теория за "психологическия егоизъм", нейните привърженици използвали биологичното естество на хората като

основание за паралела

с Дарвиновата еволюционна теория за оцеляване на най-приспособените. Трансферът от биологичните конструкции в животинския свят към социалната действителност бил извършен чрез хипотезата, че онези представители на даден вид - включително и homo sapiens, които успеят да постигнат това, което желаят, имат най-голям шанс да оцелеят и да създадат потомство. Нали според Чарлз Дарвин развитието на видовете е резултат от случайно възникващи мутации. Конкуренцията за храна и противопоставянето срещу враждебните природни сили въвеждали ред в тази произволна игра на случайността, като гарантирали естествения подбор на онези мутации, които осигурявали най-високо адаптивно преимущество. Именно индивидите, наследили благоприятната мутация, се развивали по-добре и след известна повторяемост на благоприятните мутации заменяли индивидите с по-неблагоприятни мутации. И така еволюцията следвала своя ход. Докато изведнъж се появи явлението "Черният лебед", тоест неочакваното събитие.
От време на време в еволюционния процес обаче се случва нещо, което е известно на биолозите като "накъсано равновесие". Тогава околната среда внезапно се променя, а доминиращите дотогава видове бързо измират, за да бъдат заместени от други. Плавното развитие на еволюцията се нарушава и се извършва квантов скок. Естественият подбор, който е действал по периферията, изневиделица променя ядрото на системата. Животинските видове, които са били най-добре адаптирани към условията преди промяната, са и в най-висока степен зависими от тях за своето съществуване. Матрицата им за хармонизиране с околната среда притежава най-много параметри. Оттук и по-големият й шанс при промяна на външните условия да изпадне в колапс.
В човешката история периодите на накъсано равновесие се установяват не по-малко отчетливо, отколкото в природата. Където най-изразителният пример е съдбата на динозаврите. Те са били доминиращият животински вид на повърхността на Земята близо 130 милиона години, но след това всички измрели. Една от най-новите теории за обяснение на явлението твърди, че една комета се ударила близо до полуостров Юкатан (Мексико) с такава сила, че е причинила изригването на серни вулкани чак от другата страна на Земята. Все още не са изяснени окончателно причините, които са спомогнали на бозайниците да мутират в тази нова среда и да се превърнат в доминиращия на нашата планета вид.

"Черният лебед" - промяната

е била бърза и всеобхватна по действието си, и е предизвикала основно значение в ролевата позиция: кой вид да доминира и кой да изчезне.
Понастоящем светът е в период на накъсано равновесие. И както биологичните, така също и обществените или икономическите системи навлизат в периодите на накъсано равновесие с еволюиращи, но твърдо установени структури. Пригодени към дадена матрица на външните условия. А после излизат от периодите на накъсано равновесие с коренно променени структури, които отново започват да се нагаждат чрез еволюция към новата матрица на външните условия. Изведнъж се оказва, че "Черния лебед" е пренаредил плюсовете и минусите на екзистенциалните качества - характеристиките, които са необходими, за да бъдеш победител от едната страна на даден период на накъсано равновесие, коренно се различават от характеристиките, необходими да си доминиращ от другата страна.
Неминуемата поява на "Черни лебеди" прави проектирането на настоящите тенденции в бъдещето доста съмнително, до степен на напълно погрешно. Причината е, че тези проекции елиминират повратните точки в човешката история, такива, каквито, самата тя съдържа и показва, но уви! - post factum.
Какво би могъл да предложи капитализмът като обществен договор, за да запази външните условия? И по този начин да бетонира статуквото на затворения цикъл "производство заради потреблението и потребление заради производството"? Капиталистическата система може да генерира само една цел - максимизиране на личното потребление. Но индивидуалната жажда за неограничена консумация, казано с думи прости - алчността, не би могла да е цел, която да интегрира дълго време и да държи споена която и да е общност. Понеже реализирането на социалните фактори в устойчива система не е възможно, ако бъдат признати единствено индивидуалните права, а не се легитимират никакви обществени отговорности.
Историята доказва, че в периодите, когато дадени общества са били преуспяващи, те са били обединени около един сериозен

мобилизационен проект,

подкрепен от съответната идеология, която да интегрира членовете на обществото за реализацията на проекта. И тогава появата на "Черния лебед" е с минимални шансове. Доколкото това се отнася до социален феномен. Но и ако условията за настъпването на период на накъсано равновесие са от природен характер, то е несъмнено, че едно интегрирано, а не атомизирано от индивидуалистични подбуди общество има по-голям потенциал да предотврати неговата поява. Или поне да съкрати или омекоти изявите му, като го дисквалифицира в качеството му на период на накъсано равновесие.
Но липсата на популярна визия за едно по-добро бъдеще възцарява социална и икономическа парализа. Липсва ли мащабна програма за обществено развитие, която да е в процес на реализация от управляващия екип, така, както беше по време на ГЕРБеровото управление в България, то социумът се дезинтегрира, всеки се опитва да осъществи своята индивидуална програма за увеличаване на собствения си доход или богатство. Именно в условията на извършената от корпорациите "консумативна революция".
Основният управленски подход, който ГЕРБ прилагаше за "догонване на събитията" и на акции под клаксона на "пожарната команда", поражда уместния въпрос: "Какво става при липсата на каквато и да е визия, способна да породи огромните преустройствени усилия, необходими, за да започне неравенството да намалява, а реалните заплати да се увеличават, като пенсиите също биват своевременно актуализирани? Къде е червената линия на социалното неравенство и доколко на мнозинството реалният стандарт може да се влошава, преди нещо иманентно за демокрацията да бъде абортирано невъзвратимо?
И тогава отрицателната енергия на отчуждението на индивида, както и последвалата дезорганизация на обществото, ще го насочи по спиралата надолу. Процес, чийто начален етап у нас вече е стартирал. И то не отскоро. Както е известно, най-добрата спирачка често е самият мотор. В случая идеологически - на идеята за неограничената индивидуална консумация. Като всички средства за постигането й са допустими. И тогава никакво развитие на технологиите не би стопирало социалната дезорганизация и разпад. Както се е случило в началото на Средновековието 476-1453 г. с Римската империя, когато частните стремежи са засенчили общностните интереси.
На ГЕРБ липсваше

концепция за генериране

на интеграционни процеси в българското общество. Още по-малко - за осъществяване на тяхната постоянна управленска подкрепа. Не би могло да бъде и другояче, защото, както е казал още Уинстън Чърчил: "Никой не може да гради политическа платформа върху критика на опонента си". Особено когато е и напълно глух за ехото от бъдещето.
Обяснението на тази управленска импотентност вероятно е в обстоятелството, че курсовете на обучение в университетите на живота, посещавани съответно от господата Б. Б. и Цв. Цв., не се изучава историята на древния Рим. Както и причините за неговия възход. За който историкът Флавий Вегеций (Vт в.) пише: "Римляните били по-малко плодовити от галите, по-ниски от германците, по-слаби от испанците, не тъй богати или лукави като африканците, по-долу от гърците в сръчностите и разума, прилаган в човешките дела. Онова, което имали, била способността да се организират ..." Но не за да печелят избори по втория начин.

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България