Накъде по-зле?

В здравната ни система има ли накъде да става по-зле? Със сигурност. Щом спешни медици протестират заради лоши условия на труд, пияни и арогантни пациенти и близките им ги пребиват, шефовете им ги наказват за какво ли не, а в същото време болни умират на улицата, недочакали линейка. И насред сметта от натворени законодателни недомислици и неосъществими идейки, като феникс изгрява здравният министър и обяснява, че по проект се обновява спешната помощ, обещава 600 линейки и пр. цветя и рози. (Остава вътрешната министърка гордо да заяви колко добре работи тел. 112!) 
И как да им вярваме, като бяхме сред държавите с добър достъп до медицински услуги, а през последните 6-7 години нещата вървят от по-зле на по-зле. А как иначе, щом основната цел на управляващите са избори. От ежегодни избори как да останат пари за здраве, за доктори и сестри, за лекарства, изследвания, рехабилитация... Най-лесно е да се обяснява как едни неизвестни лоши хора ограбват парите за здраве, а един човеколюбив министър-председател и един добричък здравен министър се борят срещу тях. Само че резултатите от тази борба са плачевни: недоволни медицински служители и недоволни болни, които хем плащат, хем не получават кой знае какво срещу парите си. Резултатите са всекидневни обяви за набиране на средства за лечение на деца в чужбина. Резултатите са ограничаване на достъпа до медицински услуги. Резултатите са изтегляне на по 150-200 лекарства годишно от българския пазар и купуване на същите медикаменти в чужбина с пари от джоба на болните.
А отговор на въпроса дали линейката е закъсняла или реформата се тътри години на куц крак, дори министърът не може да даде. Кому тогава да вярваме и да се надяваме на помощ?