Наглост без граници

Милко Бояджиев, Румен Воденичаров
"Хезинкски наблюдател"-България

От създаването си около 1250 г. като малък султанат в Централен Анадол, разпространилата се на три континента Османска империя се е изграждала на основата на ислямското религиозното единство, на насилие над неверниците и безправието на покорените с огън и меч народи. Обявяването през 1923 г. на светска Турска република не сложи обаче край на последиците и страданията от най-големия в човешката история петвековен геноцид над поробеното българско население. Руско-турската Освободителна война от 1877-1878 г. и обявяването на независимата българска държава не можа да донесе свобода в очертаните  през 1876 г. на Цариградската конференция от представители на великите сили и Договора от Сан-Стефано граници на българската народност и обединението на българските земи. Същите велики сили, ръководени от стратегическите си интереси, разкъсаха на Берлинския конгрес през юли 1878 г.

Жертви от с. Булгар-кьой, 1913 г.


България на пет части

Османското робство продължи в балканските вилаети на империята в нарушение на гарантираната с чл. 23 на Берлинския договор административна автономия на християнското население. Вследствие свойствените на умелата турска дипломация извъртания и отлагания, както и с негласна външна подкрепа, това уредено в споменатия договор задължение никога не е изпълнявано. Категоричното отхвърляне на автономията от обещалото широки реформи младотурското правителство е било придружено с обявяването на 3.10.1912 г. на война от Турция срещу четирите съюзени балкански държави. Този акт довежда два дни по-късно до начало на Балканската война 1912-1913 г.  Извършваните от воюващите страни жестокости над мирното население са обективно изразени в публикувания на 18.02.1914 г. от международната Карнегиева комисия Доклад за причините и воденето на Балканските войни. Слаба представа за нечовешките страдания, на които е било подложено коренното българско население в Източна Тракия, съдържа признанието на един войник арабин-католик, че по заповед на началството е трябвало най-напред да бъдат ограбени и изгорени  имотите, след това да се избият всички мъже, а след тях и жените. Що се отнася лично до него, той изпълнил заповедта на началството. Поради липса на време, комисията не е могла да посети местата, гдето се излял първият бяс на отново настъпващата турска армия. По събрани от комисията в Константинопол и България свидетелства "истинските кланета започват, когато турската армия намира по пътя си българи, и събитията в Родосто и Малгара бледнеят в сравнение с това, което се случило в Булгар-кьой". Член на комисията е разпитвал в Цариград грък - английски поданик, който съобщил: "Около хиляда българи - мъже, жени и деца, се скитали по планините, където били избягали по-надалеч от описаните ужаси. Те били обкръжени от отоманските войски между Галиполи и Кешан и изложени на най -грозните страдания, които човек може да измисли. Свидетелят сам видял безкрай такива грозни сцени и ги фотографирал. С очите си е видял как един турчин разпрал корема на едно седемгодишно дете и след това го насякъл на парчета." Едва ли има   съвестен човек, които може да предположи, че оцелелите при подобни обстоятелсва бежанци са успели да съхранят всички документи за собствеността на имотите и друго имущество, за да ги представят след сто години за обосноваване на законните си искания за компенсации и обезщетения.
   След Балканските войни 1912-1913 г., между България и Турция

остават открити два основни проблема

Единият се отнася за изселването на преобърнатото в исляма коренно християнско население с привнесено през вековете на робство съзнание за принадлежност към турския етнос. Въпрос, който според декларацията на президентите на двете държави от 1982 г. е окончателно решен, но продължава упорито да бъде използван от турска страна за статегически домогвания и политически рекет. Тактично остава открит и преднамерено  усложняван другият основен проблем - за имуществените и финансови претенции. България винаги се е стремяла към справедливото им решаване чрез преговори при стриктно спазване на сключените договори. Турция обаче, неотклонно и твърде успешно се опитва да заобикаля постигнатите двустранни договорености, когато прецени, че не са в нейна полза. Пример за такъв подход е отказът за прилагането на    Цариградския мирен договор от октомври 1913 г. и Одринското споразумение от ноември 1913 г., с които се признава статут на бежанци на прогонените българи и се гарантира правото им на завръщане. По същество тракийският проблем е междудържавен - следователно предмет на международното публично право, а не частен въпрос, в какъвто турската дипломация иска да го превърне. При това всички оригинални документи за имуществените права на бежанците се намират в турските архиви.

В нарушение на утвърдения принцип за реципрочност

и съществуващите договорености, никой от прогонените от Източна Тракия и Мала Азия българи или наследниците им не е допуснат да ги търси и получи възмездие или право да ползва имотите на своите родители с обяснението, че те са били завзети окончателно от нови заселници - мюсюлмани.
Особено значимо събитие в процеса на държавна защита на хуманитарните и имуществените права и обещетяването на бежанците от Източна Тракия и Мала Азия за оставените и заграбени от турските власти имоти, е сключването на 18.10.1925 г. след дълги и мъчителни преговори на Договор за приятелство между България и Турция с неделимия от него Протокол, както и на Конвенцията за установяване от същата дата. Последвалите в продължение на повече от 80 години преговори между двете държави умишлено са били усложнявани и протаквани от турска страна чрез привнасяне на преднамерени тълкувания и необосновани различия, без да се стигне до някакъв резултат по разпоредбите, относно правата на тракийските бежанци.
В съответствие с чл. 2 на Договора за приятелство българската позиция се е основавала на утвърдените принципи на международното право, като основополагащи в отношенията между двете държави. Израз на желанието за решаване на натрупаните към 1925 г. проблеми са записаните в Протокола разпоредби, които уреждат отговорностите на двете държави една към друга и на техните поданици. Така например в & "Б" е регламентирано на реципрочна основа, че:  "Турското правителство признава качеството на български поданици на всички българи, родени на територията на Турция от 1912 г., които след като са се изселили в България до подписването на настоящия Протокол, са придобили българско поданство въз основа на вътрешното законодателство в сила в Царството". Независимо от начина на изселване лицата, визирани в тази разпоредба, запазват имотите си, останали в страната, от която са се изселили. С & "В" се уточнява, че недвижимите имоти от какъвто и да е вид, принадлежащи на българите от европейската територия на турската република, с изключение на Константинопол, които са се изселили в България  след 5 октомври 1912 г. до подписването на настоящия Протокол, както и недвижимите имоти, принадлежащи на мюсюлманите от откъснати от териториите на... ще останат собственост на държавата в чиято територия те се намират. Въпросите

за обезщетяване на загубилите собствеността

български и турски поданици остават да се решават на базата на принципите, формулирани в Конвенцията за установяване. С & "Г" на Протокола се внася едно изключително важно уточнение относно находящи се на турска територия и принадлежащи  на български поданици недвижимите имоти. Неговите клаузи се отнасят също за имотите на лицата, които са посочени в & "В". Разпоредбите му изискват щото находящите се в Турция и принадлежащи на български поданици имоти да се върнат на законните им собственици или на техните пълномощници. Всички мерки и изключителните разпореждания, които по каквато и да е причина са били приложени върху тези имоти, следвало да бъдат отменени след влизането в сила на този Протокол. Приходите от имотите, които са били секвестирани, е трябвало да бъдат изцяло внесени на техните собственици. В случай че имотите са завзети от заселнци или  местни жители, на заинтересуваните собственици е трябвало да бъде даден справедлив наем. Обаче и до днес остават изцяло неизпълнени задълженията на турската държава по обезщетяване на тракийските бежанци за отнетите им имоти и за други материални активи, а така също за компенсиране на нанесените им финансови загуби и пропуснати ползи.
Тук трябва да се вметне фактът, че липсва правно основание в стремежа на турската държава да поставя своите оговорности за решаването на имуществени проблеми в пряка зависимост от някои други въпроси в контекста на двустранните отношения. Правоимащите в случая са тракийските бежанци, докато ролята на българската държава като субект на международните договори следва да се изразява в установяването на дължимата крайна сума, като от нея се приспадне равностойността на имотите, преминали в собственост на българската държава след изселването на придобили турско поданство лица от включени след края на Балканските войни в границите на България земи. Според протокола Башев - Чаалаянгил от 21.08.1966 г., решаването на имуществените въпроси трябва да се извършва чрез съпоставяне на насрещните претенции и изплащане на салдото. То обаче е по-голямо десетки пъти в полза на българската страна, което обяснява твърдото нежелание на турската държава за разчитането му и за справедливото му компенсиране.
 Следва