22 Септември 2021сряда11:05 ч.

ново:

България празнува 113 години Независимост България празнува 113 години Независимост

Личности

Надя Топалова вади спомени от чекмедженцата на паметта

Любимата на поколения театромани актриса посреща юбилея си с автобиографична книга

/ брой: 214

автор:Дума

visibility 2912

Напълно неочаквано Надя Топалова навършва 3х20+15 години на 25 септември. Този юбилей на любимата на поколения театромани актриса съвпада с излизането на автобиографичната й книга "S.O.S. за паметта, детския театър, детската душевност и още нещо... много лично" - под печат в издателство "Захарий Стоянов". Книгата представлява колаж от спомени, извадени, по думите на авторката, от чекмедженцата на паметта. От нея ще научим за личния й живот, за впечатленията й от срещите и общуването й с много творци и най-вече от детската публика и работата й в детско-юношеските пиеси, разсъждения за ролята на изкуството за деца, "среднощни, невчесани, разпиляни мисли", които споделя с нас - нейните зрители и читатели. Разказва за срещите си с колегите, които са я приели в Народния театър за младежта като близки, за актрисите като Луна Давидова, Лора Керанова, Янка Влахова, Цонка Митева, от които се е учила и по този начин се е осъществявала т.нар. приемственост през годините.
А какво са й дали срещите с децата? Надя Топалова отговаря: Както аз съм се помъчила да ги обогатя, да ги възпитавам чрез изкуството, така и аз съм се учила от тях, споделя актрисата. Тя поддържа тезата на психолога проф. Генчо Пирьов, че детето не е умален възрастен - психически то се отличава от човека на зрялата възраст. Което значи, че спектаклите за него трябва да бъдат осъществявани така, че да се има предвид възрастовата специфика. Ако богатството се измерваше с любовта на детската публика, аз щях да съм една от най-богатите актриси, казва Надя.
Детето отива при изкуството, както стомната при извора - тази мисъл на Пикасо Надя Топалова споделя и следва през целия си творчески път. В зависимост от това с какво ще напълним стомничката - чистата детска душа, с омраза, отчуждение, нихилизъм или пренебрежение към стойностното, чуждопоклонството, или с чистата вода на любовта, състраданието, себеотдаването, любовта към родината, от това ще зависи какви граждани ще израснат в България и кой един ден ще управлява тази страна, убедена е актрисата.
Надявам се книгата ми да даде представа на тези, които ще я прочетат и не са живели във времето, за което сега се говори с половин уста или се отрича всичко, казва актрисата. В края на краищата едни ще кажат - да, така е, други ще отрекат. Но това е моето време. Родена съм през 1935 г. на миналия век и съм живяла при три режима - монархически, социалистически (някои го наричат комунистически, но комунизъм никога никъде не е имало) и сега при демокрацията (демокрация никога няма да има!), заключава Надя Топалова. В днешния брой публикуваме няколко фрагмента от книгата й.

  •  

Сънят бяга от очите ми. Времето тече бавно. Утрото е далече. Всички спят. Дали да не стана, да запаля лампата и да взема химикалката? И какво да пиша на белите листа, които от дълго време лежат пред мен? Не, по-добре да се опитам да поспя. Очите се затварят, но сънят все не идва. Мозъкът непрекъснато работи. Мозъкът е отделен свят и може да създаде от себе си рай от ада и ад от рая.
Паметта е като къща. Къща на спомените. С многобройни долапи, гардероби, скринове, шкафове с безброй чекмеджета. И всяко ревниво пази по един скъп спомен от живота на човека, който го отпраща назад във времето. А мислите са като тирани, които все се връщат и ни измъчват. Те са като филмова лента, в която е запечатан целият ни живот. С радостите и скърбите...
Сядам в леглото. Взимам химикалката и... филмовата лента на една влюбена в живота и в работата си жена започва да се върти пред мен.
Сякаш беше вчера времето, когато осъмвах и замръквах в театъра. И се чувствах богата, защото за мен богатството беше това, без което не можех - работата. Моят свят беше театърът. Чувствах се жива, защото творях.
Сега, когато съм пенсионирана вече, най-много ми липсва онзи миг на оставащите пет минути до вдигането на завесата. Ако има такава?! Даден е третият звънец. Стоя зад кулисите. Усещам краката си като налети с олово. В главата ми е пълен хаос и не мога да си спомня дори първата реплика. Тялото ми се тресе като при треска. Чувам шума на публиката като жужене на разбунен кошер - особено ако залата е пълна с деца. После светлината в салона бавно угасва. Глъчката стихва. Излизам на осветената сцена. Лъчите на прожекторите погалват любовно лицето ми и... Всичко си идва на мястото. Оставам насаме с тези, които очакват от мен да се случи чудото. Започва другият мой живот.
А какво всъщност е животът? Той е като лодка, балансирана от превратностите на съдбата. Днес си на върха на вълната, а утре? Слезеш ли от сцената - една съдбовна крачка надолу слизаш. И изпитвам страх, че след като си дал всичко от себе си, след като си се раздал на хората, вече си никому ненужен. Няма репетиции, няма представления, няма микрофон, няма телефонен звън... През цялото време изпитваш страх, че ще настъпи този миг. Забрава. Сякаш потъваш в небитието.
Човек умира два пъти. Първият път, когато умира физически, и вторият - когато бива забравен. Разбираш, че времето си отива безвъзвратно и те оставя тъжен и самотен. И чакаш края...

  •  

С чиста съвест мога да кажа, че нито безцелно съм живяла досега дните си, нито съжалявам за нещо. Живях пълноценно. Но когато човек се озове "на попрището жизнено в средата", както казва Данте, все по-често се връща към изминалите години. Не за да живее със спомените. Животът е твърде кратък, за да живеем с миналото. В една индийска притча се казва: "Ние се раждаме случайно, умираме закономерно." Всички сме смъртни, нали? И колкото наближава краят на земния ни път (а той е непредвидим), човек започва да прави равносметка на живота си.

  •  

Най-често задаваният въпрос е защо съм се родил? Не защо се раждаш на тази земя, а как минаваш по нея, кое от това, което си сътворил, ще остане и след теб - ето кое е важното. Ако не друго, поне следата от честно изживения живот. А той е толкова кратък... "Животът е най-кратката част на смъртта", казва Уолт Уитман. И аз съм напълно съгласна с него.

  •  

Кой от нас не е бил очарован от детските представления? Кой не се е вълнувал от съдбата на героите? Кой не е искал да прилича на някой от тях? Кой не се е запитвал десетки пъти как се правят тези вълшебства, които карат дъха ти да спира? И сега в моята памет се отварят чекмедженцата на спомените и аз се виждам в средата на миналия век в салона на Народния театър за младежта на представленията на "Котаракът с чизми", "Златното ключе", "Червената шапчица". Никога не съм мислила, че след години аз ще работя в този театър, че той ще стане мой втори дом и ще играя в същите пиеси, а малките зрители ще се стремят да приличат на моите герои. Никога не съм мечтала да бъда рамо до рамо на сцената с кумирите от детството ми Лора Керанова, Цонка Митева, Янка Влахова, Юлия Лазарова и още, и още. Благодаря на съдбата за това щастие. И не съжалявам, че цялата ми дългогодишна творческа дейност беше свързана предимно с детско-юношеските спектакли. Дете-любов-изкуство-дълг - винаги това е определяло честното ми и сериозно отношение към работата в театъра.
На всяко свое представление се срещах с 900 зрители - толкова места имаше салонът на театъра и винаги беше пълен с малки деца и юноши (не обичам чуждицата тийнейджър). Срещах се с 900 човешки съдби, защото всеки зрител е отделен свят - съвсем особен и неповторим. Но до тези срещи ми предстоеше да извървя нелек път. Трябваше с всяка роля да воювам за доверието и любовта на малките зрители. И ужасно се страхувах.
Детските спектакли. Децата. Моята голяма любов. И голямата ми болка днес.

  •  

Четвърти юли 2004 г. Шест часът сутринта. Небето се срути над мен! Жоро ме напусна. Отиде там, откъдето никой не се е върнал. Целият ми живот се промени. За миг...
Приемаме живота като даденост и в момент на изпитание разбираме колко кратък и непредсказуем е той. Защо в най-важните моменти от него ние сме безсилни да променим нещо?
Граница между живота и смъртта почти няма...
Нощ е. Докато ти си с мен и аз съм с теб. Спи, скъпи. Гледам лицето ти. Искам да го запомня, докато съм жива, такова спокойно. Спиш с отметната назад глава и скръстени ръце над нея... Никога вече няма да се засмееш, да се пошегуваш, да кажеш (а това напоследък често се случваше): "Като си отида, сестра ми ще дойде с най-красивата катафалка - нали има погребално бюро в Бургас - и ще ме погребе безплатно. Няма да влизаш в разноски. Погребенията струват скъпо." Твоят черен хумор! Разбира се, не стана така. Аз сама те изпратих. Помогнаха ми приятелите, близките ми и синът ни Боян. Казвам "ни", защото ти го чувстваше като свой син, а той теб - свой баща. Особено след смъртта на родния ти син Андриян, който почина на 16 години от коварната нелечима болест...
"Да, време ми е", казваше често напоследък. "Говориш глупости, Жоро! Не искаш ли да си отидем заедно? Но ни е още много рано. Трябва да дочакаме и правнуци. Жорко вече е на 16 години." "Не, не! Време ми е. Чувствам го. Но не можем двамата заедно. Освен ако не вземем цианкалий. Само че ще бъде много мелодраматично. Всички ще кажат: "Нали са артисти! На Ромео и Жулиета ли се правят." Пък е и грехота! Не, аз ще си отида пръв, защото не мога без теб. Няма да се справя сам. Ти си такъв дребосък, но си по-силната от двама ни. Ще се оправиш без мен. А когато ти дойде времето, ще легнеш до мен." Помълча известно време и каза: "Не. Не до мен, а върху мен - и пак се засмя. - В един гроб де, искам да кажа." Такъв беше. Винаги се шегуваше.
Защо ли казваше всичко това? Дали у човека има някакво предчувствие, че идва краят на земните му дни? Напоследък споделяше, че си сънувал Ади, който те викал да отидеш при него, че там бил с моята майка и Гунди. Това беше някакъв знак, в който аз не исках да повярвам. Вероятно беше предзнаменование за нещо съдбовно. Сърцето ми се свиваше. Тогава още не знаех, че коварната болест те е разяждала повече от година. И никакъв симптом, че чудовището расте в теб, изсмуква жизнените ти сили и съкращава дните ти.

  •  

Артистите от моето поколение, които играехме в детските пиеси, бяхме влюбени в работата си и се стремяхме да събудим у детето твореца, да развиваме у него чувството към прекрасното, да го обогатяваме, да го възвисяваме нравствено.
Когато днес гледам детско представление, сърцето ме боли. Не можеш да възпитаваш култура и естетически вкус у децата, когато като говориш за красота, а сцената тъне в сивота, когато вместо чиста българска реч, от устата на артистите се изричат чужди думи, когато се чуват жаргонни слова или звучат вулгарни изрази. "Когато възпитаваш някого, прави го с шедьоври" - казва Гьоте. Мечтая в новата сграда да се възроди загрижеността към духовното съзряване на децата в това бездуховно време, когато е разрушена националната ценностна система и се ширят нравствени пустота и нихилизъм. А там, където има бездуховност, се ражда насилието. Вътрешната пустота се запълва с дрога - средство да избягаш от действителността. А това води до насилие и самоунижение. С възпитанието на децата трябва да се занимаваме много отрано и много отговорно. Възпитанието е нещо многостранно - това е развитие на въображението, на мисленето, на познанието за живота.

  •  

Дали театърът трябва и да възпитава или само да забавлява? Това е ключов въпрос, който винаги е обуславял и обуславя много от спектите на сценичното изкуство за младия зрител. Няма да сгреша, ако цитирам Лев Толстой: "Само с любов към децата и истинско общуване с детската душа е възможно да се създаде щастливо човечество. Ето защо от всички важни житейски въпроси, които вълнуват хората, най-важен е въпросът за възпитанието на децата."

  •  

Започнах да пиша по настояване на Жоро. Той ме убеждаваше, че има какво да разкажа за себе си, за историята на един от любимите театри на столичани в близкото минало - Народния театър за младежта, за моето разбиране за изкуството за деца, да споделя тревогите си. Когато започнах да пиша, Жоро беше до мен. След дълго прекъсване, след като той си отиде, реших, че съм длъжна да продължа. В негова памет. И защото всичко, което напиша, ще е свидетелство за времето, в което съм живяла. Това е моята гледна точка на част от случилото се по мое време - не можеш да обхванеш всичко. Едни ще се съгласят с мен, други - не. Всеки има право на свое мнение, ако е съвременник и най-вече участник в процесите.
Всичко, което се случи с мен, е в мен. Спокойно мога да кажа, че бях щастлива. Бях заобиколена от много любов и от съпруг, и от деца и внуци, и от приятели, и от зрители. Животът ми мина на един дъх - красиво, интересно, вълнуващо, изпълнен с любима работа, с радост и мъка, осеян и с рози, и с тръни...
Всеки човек има своя Еверест. Ученият се стреми към неизбродните тайни на науката, спортистите - към непокорените върхове на спортното майсторство, а творците на изкуството - към недостигнатите дълбини на човешката душа. Аз цял живот се стремях да проникна там. Дали успях? Съмнявам се. Както казва Брехт: "От всички сигурни неща, най-сигурното е съмнението." И аз така - цял живот във всичко се съмнявах. Само в едно бях сигурна - в любовта си.


28 май 2007 г. - изпращане на абитуриента Георги внук. За съжаление без Джубрилов... От дясно на ляво - Надя Топалова, снаха й Емилия, внукът, синът Боян, внучката Надя


Автоблиц


- Имаш ли комплекс, че си висока само 1.56 м?
- Не, защото не аз съм виновна, че другите са по-високи от мен...
- Какво е талантът?
- Дар от Бога. Сбор от много човешки способности, съчетани хармонично.
- Театърът?
- Увеличително стъкло. Но видът, в който съществува днешният таетър, ми се струва ненужен в повечето случаи.
- Истината?
- Грим върху лицето на живота - време за всеобщи лъжи.
- Миналото?
- Говорим за него като за стар приятел, когото сме обичали и който е умрял.
- Приятелите?
- Моят девиз е: гледай приятелите си като на снимка - подбирай ги на подходяща светлина.
- Какво цениш най-много у тях?
- Искреността, верността, готовността във всеки момент при нужда да помогнат.
- Страхуваш ли се в момента от нещо?
- От войнстващата посредственост, от елементарните положителни емоции, от жестокостта на снобизма.
- Какво е според теб възрастта?
- Самовнушение.
- Животът?
- Животът е кратко цъфтене и дълго увяхване - казва... Уланд.
- Щастието?
- "Уморено страдание" - Чарли Чаплин.
- Славата?
- Преходно явление. Днес си на върха - възхваляват те - има те. Утре те сриват - изчезваш. Важно е да можеш да останеш във времето.
- Какво поддържа желанието на човек за живот?
- Любопитството и непрекъснатото задаване на въпроси. Защото, ако си въобразим, че знаем всичко, няма защо да живеем.
- Какво е с поред теб омразата?
- Омразата, както и любовта, е силно чувство, но с отрицателен заряд. Да мразиш, означава да хвърляш емоциите си на бунището. Не си струва!
- Кой е най-големият дефицит в днешно време?
- Липсата на нравственост.
- Какво те удивлява най-много в живота?
- Краткостта му.
- Каква си всъщност ти?
- Спонтанна, нетърпяща фалша, лъжата, нагаждачеството, несправедливостта, отстояваща веруюто и идеалите си. Заради всичко това - определяна като конфликтна личност. А иначе - общителна, обичаща веселието, шегите. С две думи - нормален човек.
- Съжаляваш ли за нещо?
- Да. Първо, че нямам още един живот, за да мога да дам цялата си любов, с която е изпълнено сърцето ми, на детската публика. И второ, че много късно осъзнах, че бях употребена. Идеалите ми рухнаха! Но докато за първия случай не се чувствам виновна - животът за съжаление е само един, - то за втория вината е само моя. Всеки сам избира пътя си.

Общините искат 2% от данъка върху доходите

автор:Дума

visibility 363

/ брой: 181

НАП спря 14 сайта за онлайн залагания без лиценз

автор:Дума

visibility 297

/ брой: 181

Обявиха банковите такси за пладнешки обир

автор:Дума

visibility 639

/ брой: 181

Девет места в Европа с най-евтини и слънчеви имоти са български

автор:Дума

visibility 380

/ брой: 181

В Германия застреляха касиер, помолил клиент да сложи маска

автор:Дума

visibility 307

"Единна Русия" с мнозинство в Думата

автор:Дума

visibility 491

/ брой: 181

Нов успех на лидера на ГСДП Олаф Шолц

автор:Дума

visibility 395

/ брой: 181

Франция иска ЕС да спре преговори с Австралия

автор:Дума

visibility 360

/ брой: 181

Моите песни

visibility 425

/ брой: 181

Независимостта не е гаранция за правилни решения

автор:Велиана Христова

visibility 713

/ брой: 181

Парламентът на провалените надежди

автор:Юлия Кулинска

visibility 977

/ брой: 181

Опасно и цинично

visibility 527

/ брой: 181

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ