28 Октомври 2021четвъртък05:21 ч.

На снимката: Велислав Стоянов

Велислав Стоянов:

Музиката на деди Йожи е тържество на мелодията

Тя трябва да стои в звуковото пространство на България, смята внукът на именития композитор Йосиф Цанков

/ брой: 176

автор:Вилиана Семерджиева

visibility 964

ВЕЛИСЛАВ СТОЯНОВ е роден на 25 декември 1976 г. в София. Завършил е НМУ "Любомир Пипков" и НМА "Панчо Владигеров". Бил е бас тромбонист в Националната опера и в Българското национално радио, свирил е първи тромбон в Нов симфоничен оркестър. Преподавал е камерна музика в НМУ "Л. Пипков" и е водил биг бенд заедно с Михаил Йосифов и Емануил Манолов-Бадема. Участва в създаването на групите "Уикеда", "Инфинити" и "Каффе". Познат е и с участието си в "Тумбаито" заедно с Калин Вельов и във фънк бандата "Дърти пърчис". Заедно с Михаил Йосифов създава сдружение "Брас асоциация", което има за цел популяризирането на медните духови инструменти. Създател е на съвременния духов оркестър "BrazzViliDJ" и на фестивала за брас музика "Brazzobrazzie". Преподавател е по цугтромбон в НМА "Панчо Владигеров", диригент е на духовия оркестър и ръководител на джаз бенда в НМУ "Любомир Пипков". Най-новият проект на Вили Стоянов е посветен на неговия дядо – именития композитор Йосиф Цанков (1911-1971). 

 

 

– Господин Стоянов, представихте проекта "Срещи с деди Йожи" на ММФ "Варненско лято" и след това на Банско джаз фестивал. Различно ли се възприема той от по-специализирана и от фестивална публика?

– Сигурно да. Музикантът професионалист чува в едно изпълнение доста неща, много от "кухнята",  кой с каква емоция, с каква отдаденост свири към този момент. Докато, да кажем, по-невъоръжената публика слуша само със сетивата си. Музиката на деди Йожи, и специално този проект, е, бих казал, тържество на мелодията, създадена от композитора, с елегантен джазов привкус. Може би забелязахте, че не се превръща в супер освободено свирене, в същото време всички инструменталисти на сцената са със собствен език, почерк, с много импровизации. Тяхното развиващо се майсторство добавя тази лекота, от която внушението е за мелодията на Йосиф Цанков – минава леко, но съдържа в себе си някакъв сериозен драматизъм и я запомняш със сърцето. Това е и коментираната през годините магия на музиката на Йосиф Цанков, която като че ли вече е заложена в ДНК-то на българина и това прави изпълнението много лесно и приятно за всички.

– Сигурно сте създал тази програма с идеята да я представите така, че да бъде по-близка и привлекателна за младите слушатели?

– Донякъде имах това предвид, но тя неслучайно се казва "Срещи с деди Йожи". Моята цел е да се опитвам да създавам всякакви възможности да срещам различни хора с музиката на деди, без да се ограничавам стилово. За някои стилове музика е необходим известен интелект, не само музикален, домашно възпитание, образование и т.н., което малко слушатели притежават. Необходима е известна еволюция, да се прочетат малко книги, да се знае повече за този период. Друга причина да го направя е, че България преди 1965-1966 г. доста ми харесва. Мисля, че в нея има много по-интересна европейска и световна романтика, и някак различен поглед върху света – всички са гледали по-глобално, отколкото сега, с по-сериозно отношение към музиката. Защото страстта към образованието е била много силна. Повечето мои предшественици от този род са завършили във Франция или в Англия, били са жадни за европейското знание, за да могат да развиват България в областите, за които са се образовали. Самият Йосиф Цанков е владеел няколко езика. Такъв човек и неговата душевност може да бъде разбрана, ако и ти положиш някакво усилие. С очевидната лекота на неговия характер, благодарение на любовта му към общуването е създал музика, с която може да общува леко. Това я прави разбираема и лесно достигаща до хората. В този смисъл – как, чрез какви похвати ще я изпълним, няма никакво значение, важното е публиката да си отвори сърцето, нищо повече. 

– Като че ли днес голяма част от музиката е твърде агресивна... 

– В момента е модерно да няма романтика, любов, а любовта е основната движеща сила в изкуството. Колкото и да се прави на бездушен, човек носи душа, а тя има нужда от храна. Храната за душата обикновено са много сериозните попадения на световното изкуство през годините. Смятам, че музиката на Йосиф Цанков, бидейки той патриарх на българската танцова и забавна музика, трябва да стои в звуковото пространство на България. Защото, колкото и да отричаме, тя ни прави по-добри.

– За тази първа "среща" сте заложили на инструментални версии. Смятате ли, че може в бъдеще да откриете или да подготвите млади певци, които да изпеят песните на Йосиф Цанков, звучали в изпълнение на именити артисти от класическата школа на българската естрада?

– Това е голямото предизвикателство. За да пееш Йосиф Цанков, трябва да искаш да можеш да пееш. И докато не намерим такива хора, няма да се получи. След програмата "Онзи вятър от първата среща", която представихме на Банско джаз фестивал, и програмата за биг бенд с аранжиментите на Мишо Йосифов, която успяхме да издадем с помощта на Министерството на културата, както и разписаните от мен 20 миниатюри за 4 тромбона, които подарих на НМА, следващата стъпка беше създаването на боса-нова албум, който съм нарекъл "Приказка". Той е в малко по-скромен състав, по-ефирно като музикален фон – искаме на преден план да извадим стиховете, които Йосиф Цанков е писал, нерядко текстовете на песните са негови. Реших да се доверя на едно младо момче, първа година студент театрална режисура в НАТФИЗ – Петър Терзиев, с прекрасно отношение към българския език, с уважение към начина, по който се изговарят думите. Той се старае да изтъкне емоционалния заряд на всяка от тези думи, например като блян или жар... 

– Които днес вече никъде не може да се чуят...

– Да, и покрай този проект се получи нещо много нежно. В него за първи път най-голямото ми дете Йосифа се съгласи да пее – в изданието на албума в дигиталните платформи (спотифай, айтюн и др.), освен прекрасния дует, който направиха с Пепи Терзиев в пиесата "Приказка", могат да се чуят и три бонус пиеси в нейно изпълнение, по принцип записани в албума от Пепи. Продължението на този проект е една група, която създадохме преди време: Петър Терзиев, Димитър Благоев, Даниеле Феббо и аз; мисля, че успяхме да присъединим за постоянно и този художник на барабаните Атанас Попов, ще прибавим и Йожи. Тепърва ще включим и млади хора, които пеят и мислят върху думите.

– Известно е, че до голяма степен успехът на една песен се дължи на хармонията между текста и музиката.

– Дядо ми е роден през 1911 г., започва да пише на 15 години и първата му песен е "Ела с мен в Хавай". През 30-те-40-те години песните му вече стават хитове. Творците по негово време са хора, участващи в създаването на нещо ново за България. Всички около него са с такъв дух, те са т.нар. столична бохема, старали са се да представят изкуството по най-добрия начин, независимо дали е танго, красива песен, балада, нещо танцувално и т.н. Да работиш с Йосиф Цанков, ако си прохождащ певец или аранжор, е означавало, че твоята кариера започва с гръм и трясък, което се е случило с много певци и текстописци. Бил е голям приятел с Димитър Точев, Димитър Василев, Веселин Ханчев, с Ангел Заберски баща, Петър Стайков; великолепни са аранжиментите на песните му, направени от Емил Георгиев – в онзи момент диригент на естрадния оркестър на Българското радио и телевизия. На концерта с Биг бенда на БНР под диригентството на Антони Дончев се появи Недко Трошанов, доайенът на българските джазови тромбонисти. Той разказа, че музикалните състави към БНР са били създадени предимно, за да може музиката на Йосиф Цанков да бъде записана за БНР. В тази българска музика, в тази стилистика дядо ми е повел всички към тържеството на романтиката, на красивата мелодия, на музиката без граници.

– След 1990 г. са издадени няколко албума с песни на Йосиф Цанков, но оперетите му, които са се радвали на голяма популярност, не са поставяни в наши дни. Може ли нещо от това негово наследство да се възкреси, да бъде поднесено по нов начин?

– Дори смятам, че е задължително. Но, доколкото знам от Музикалния театър, по време на бомбардировките над София целият нотен материал е изгорял и няма как да се възстанови, защото няма записи. Има записани отделни арии, т.нар. потпури от оперети, които не могат да дадат пълна представа за произведенията. Голяма част от песните, станали популярни като стари градски песни, са точно от тези оперети. Ако успея да намеря клавирите, ще бъде страхотно. Не мога да си представя, че всичко е изчезнало без следа.

– Вашият дядо е създал толкова много музикални произведения, завършил е право, в същото време е бил активен спортист и дори треньор по баскетбол, бил е и запален филателист... имал е разностранни интереси.

– Когато мисля за дядо ми, си спомням една фраза, която прочетох преди много години: Мина през живота като кораб с издути платна. Има такива хора, които могат да направят всичко и никой не знае откъде идва тази огромна енергия. Когато отива в казармата, дядо ми занася там пианото си. В неговото поделение войниците са се будели с неговите песни, а не с тръба или тромпет. Той прави първото представителство на "Лондон рекърдс" в България; при създаването на "Балкантон" обучава работниците. Тогава е имало голям брой млади хора, които са вярвали, че с България се случва нещо красиво, интересно, че тя може да бъде реална част от културната карта на Европа и са полагали всички усилия да бъде наистина така. И като музика, и като производство, и като архитектура, във всяка област.

– Планирате ли да представите проекта "Срещи с деди Йожи" из страната?

– "Срещи с деди Йожи" не е еднократен проект, а инициатива, пътуване. Идеята ми е да търся всякакви начини и стилове да срещам и свиря неговата музика. До момента имаме програма за джаз октет, биг бендова програма (албум "Онзи вятър от първата среща"), боса-нова програма (албум "Приказка"), 20 миниатюри за квартет тромбони. Сега с духовия ми оркестър "BrazzViliDJ" направихме доста пънкарски вариант на "Страстно обичам жените", Мишо направи страхотен аранжимент ала българска духова музика на "Когато луната изплува" и т.н. Джазовата програма става все по-добра. Успяхме да я открием с Биг бенда на БНР благодарение на поканата на маестро Антони Дончев и Мая Райкова, но тя трябва да се свири много. С Мишо имаме биг бенд "Брас асоциация", с него и с Биг бенда на БНР можем да я изпълним навсякъде. Но не срещам достатъчно разбиране във всички общини и културни отдели. Оказа се трудно да обясня колко е важно да се свири хубава музика в който и да е град на България. В една община например, имах проблем да отделят 500 лева за наем на подиум, на който техните собствени мажоретки да танцуват, без да си изпотрошат краката. А бяха дали 10 000 лева за двама от т.нар. модерни изпълнители, и това се случва за културните празници на града. Това горе-долу описва ситуацията с общините и с културата в България. За щастие, има и общини, които проявяват вкус, отношение и разбиране. Но това е борба, хората забравиха колко е приятно да слушат, да се наслаждават на хубава музика. А съм сигурен, че имат нужда. Изкуството има за цел да те накара да се размечтаеш, а не да се разпсуваш, не да се скараш, да крещиш с пълно гърло поредния фолк хит. Това не подхранва душата, подхранва агресията, страха, че душата ти е празна. Човек трябва да може да мечтае, да праща мисълта си надалеч, да я пусне да полети, да се разлети над всички пространства, които преди това е развил чрез образованието и общата си култура. За да можеш, като се върнеш, да си по-добър човек и когато искат гласа ти, мнението ти на референдум или да поемеш отговорност, ти да знаеш как да го направиш. Според мен това е много важната роля на изкуството, която пропускаме.

– Децата ви занимават ли се с музика?

– Синът ми Макс е тромбонист, свири с мен на промоцията на "BrazzViliDJ" и като че ли, надявам се!, у него се запали искрата. Най-малкото ми дете Надежда е с мен на всичките ми концерти, знае всички песни, пее, танцува; очевидно ще има нещо в нейния живот, което ще я държи близо до изкуството, не зная под каква форма, но е много артистична и интелигентна. Много съм горд и с трите си деца, разкошни са! Да са живи и здрави! Страхотен късмет имам!

– Как избрахте да свирите на тромбон?

– Не съм избрал аз. Майка ми беше избрала да свиря на пиано и да уча в музикално училище. С пианото не стана... Един ден баща ми среща Ангел Заберски баща на "Раковски" и го пита за съвет. По негова идея ме заведоха при Димитър Момчилов – тогава доцент, който после стана професор, а след това и ректор на НМА с два много успешни мандата. Той ме насочи към представителния младежки духов оркестър "Ален мак" при НЧ "Пенчо Славейков". Оттам се започна. 

– Вие сте и преподавател, работите с млади музиканти. Какво мислите за състоянието на образователната система?

– Нашата образователна система чака децата да се сетят, че искат да учат. А мисля, че трябва да ги подготвя по-агресивно, че заниманията трябва да са доста по-времеемки, за да ги научат да работят. Малко български музиканти са научени да работят. Аз се научих много късно, след като бях изградил свирене с доста грешки, но сега вече бачкам здраво. Влюбих се в тромбона късно, някъде в десети клас. Наложи ми се да науча един концерт за тромбон през лятото. През септември влязох с малко по-висок старт в учебната година – тогава осъзнах колко е важна ежедневната поддръжка и непрекъснатата работа с инструмента.

Бетовен казва, че звукът на тромбона е най-близо до гласа на бог. Той е най-мощният от брасовата секция, в същото време може да звучи изключително елегантно, защото е много близо до човешкия глас, което го прави лесен за възприемане. Тромбонистът Пешо Попов имаше една реплика, която често повтаряме: "Тромбонът предразполага към простащина, внимавай!" Инструментът съдържа това в себе си и за деца като мен, на които не им се е получило пианото или цигулката, казват: Той ще свири на тромбон, защото е по-лесно. 

– Така ли е наистина?

– Не е по-лесно. Времеемко е, изисква усилия и отдаване като всеки друг инструмент. Това, само, при условие че искаш да си добър в това, което правиш. Всъщност тромбонът е един от все още развиващите се инструменти и това го прави много интересно предизвикателство. Всеки ден по света излизат нови, суперталантливи тромбонисти, които са открили още нещо ново за инструмента. Приложението му в различни стилове се оказа фантастично. В предаването "Брас джамбуре", което водя пета година, непрекъснато пускам всякаква музика, в която има брас. И открих страшно интересни артисти. Тромбонът е инструмент, чийто лимит не можеш да достигнеш в един човешки живот.

– Кога са създавани повече произведения за тромбон?

– Най-сериозно нещата се случват през миналия век – има много нова интересна литература, написани и адаптирани са множество произведения заради такива виртуози като шведа Кристиан Линдберг, Джоузеф Алеси – тромбоновия бог на Щатите, "Ню тромбон колектив" от Холандия, който провокира всякакви артисти. Както споменах, аранжирах музика на дядо ми за 4 тромбона, мисля да адаптирам за 4 тромбона песните за народен хор, направени от Коста Колев; аз пиша, агитирам приятели да пишат, Мишо Йосифов аранжира биг бендовата програма за соло тромбон, секстетската програма също е за тромбон...

– Има ли много кандидати за Музикалната академия с духови инструменти?

– Много не. Изглежда музикантската професия е доста девалвирана, защото хората си представят, че трябва да изкарваш 3000, 4000, 5000 лева на месец, за да живееш добре, да имаш семейство. А онези, които се занимават с музика, нямат такава цел. Това е рискова работа, която изисква много търпение и всеотдайност, изисква до теб човек, който да те разбира. Което означава, че трябва да общуваш с по-емоционално интелигентни хора, защото ако впериш поглед в бита, винаги ще си недоволен. А това размазва музиканта. Да е вечно недоволен, недооценен, е убийствено. Да погледнем заплатите на българските оркестри... Изключително обидно! Хората се чудят какви ли не работи да захващат, как да комбинират, само и само даден оркестър/състав/ансамбъл да съществува, да продължава да музицира, защото музикантът по условие знае колко е важно да го има.

– Така е, защото културата отдавна не е приоритет за нашата държава.

– Всички знаем, че здравеопазването е важно, правосъдната система е важна, образованието също, системата за сигурност е страшно важна, икономиката е безкрайно важна. Да, и културата е изключително важна! Но очевидно не е целта да бъде оправена, щом има такава политика за културата. Трябва да сме наясно, че тази ситуация може да бъде подобрена – не може да се оправи от раз, защото това е път, който трябва да се измине, но всеки трябва да изисква от себе си като обществена единица и от обществото. Как можеш да изискваш максималното? С широк кръгозор. А това как става? С образование и култура. Няма открити други начини! 

Джазовият квинтет на Велислав Стоянов "Old School Trombone"

Снимка Don Floyd


Фънк групата на Велислав Стоянов "The essential FUNK trombone"

Снимка Евгени Димитров


Велислав Стоянов и дъщеря му Надежда на едно от традиционните джазови свирения в галерия "Синтезис" 

Снимка Личен архив


На представянето на юбилейния албум на BrazzViliDJ "#KEFFMIETAKA"

Снимка Димитър Алексов


На представянето на албума "Онзи вятър от първата среща"

Снимки Булфото/Личен архив

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Македонски българи на "Дондуков" 2

автор:Дума

visibility 139

/ брой: 207

Милен Митев оглави БНР

автор:Дума

visibility 104

/ брой: 207

Социалистите в Ямбол с акция "Памет и слава"

автор:Дума

visibility 109

/ брой: 207

Още 400 000 лева без търг изтичат за осветление на София

автор:Деси Велева

visibility 147

/ брой: 207

И за лифтовете в курортите ще искат зелен сертификат

автор:Дума

visibility 128

/ брой: 207

Експерти очакват пик на инфлацията през януари

автор:Дума

visibility 118

/ брой: 207

КЕВР намали временно цената на тока за малките фирми

автор:Дума

visibility 113

/ брой: 207

България спечели делото заради "Олимпик"

автор:Дума

visibility 99

/ брой: 207

СДСМ с предизборен език на омразата

автор:Дума

visibility 131

/ брой: 207

Вече сме трети по по КОВИД-смъртност

автор:Дума

visibility 148

/ брой: 207

Киев атакува с турски дронове в Донбас

автор:Дума

visibility 146

/ брой: 207

Демонстрация в Англия в подкрепа на Джулиан Асандж

автор:Дума

visibility 130

/ брой: 207

Стадо ли сме?

автор:Велиана Христова

visibility 122

/ брой: 207

Кризата е на всички "фронтове"

автор:Ина Михайлова

visibility 250

/ брой: 207

Целта ни е стабилна България

автор:Ева Костова

visibility 151

/ брой: 207

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ