Мозайки

Последният ми материал тук носеше името „Ще дойде Дяволът”. А тя каква взе, че стана. Отиде си Ангел. От нас си отиде. Тръгна си тихо, но 85 години живя с шумните си творчески успехи. Професор Димо Заимов - художник. Дядо на най-добрия ми приятел. Бележит българин. Имах привилегията да бъда на Бъдни вечер с дядодимовата фамилия. Посрещнахме заедно последната му Коледа. Говорихме за спорт. По-точно той говори на мен. Аз слушах. Попивах. Защото точно той говореше. Давах му информация, а не заключения. Мъдър беше. Не можех дори да си позволя да умувам в негово присъствие. Ядосваше се за спорта. Питаше ме защо това, защо онова. Следеше, знаеше, обичаше. Още от вратата ми каза – и сега какво? Ще изгоним ли ние – българите, Дявола? И сам си отговори – трудно, но Лукавия ни помага ясно да разграничаваме добро от зло. Сигурен съм. Б.Б. - премиер български, така и не е поглеждал дяволското присъствие сред нас от тази му страна. Знам, че и вие сте сигурни, че не се е и замислял даже. Въпреки бутафорният опит да изгони Луцифер от ъглите на Министерски съвет...
И защо точно от ъглите? Можеше да са приемните за граждани. Но не – ъгълът е тъмен, той предполага заговорнически уйдурми. Абе, ченгето си е ченге, ако ме разбирате...
Да се върнем на по-по-горното. Чудеше се дядо Димо защо убиват ЦСКА, защо умряха щангите, защо крадат от спорта?... Как да обясниш на чист човек шмекериите, като не му ги побира акълът? Мозайки. Така се казва един от творческите му албуми. Има общо с всичко. Житейските мозайки са пъстри, непредвидими. Спортните у нас обаче така и не се намери кой да нареди. Само скандали, интриги и мъст! Дядо Димо вече го няма, но той не се интересуваше от тъпите ви боричкания за правото на харчене на народния лев, бе хора! Той си искаше спорта обратно. В чистия му вид, а не в нечии мръсни ръце. Има още малко надежда. Заради тук-таме още някой оцелял своеобразен Димо Заимов. В крайна сметка сега има кой да направи мозайки и на самия Господ. С български печат и геном от китното варненско село Караманите. Чак сега си давам сметка какъв човек е милеел за спорта. В последните ни два разговора само за него говорехме. Докъде го бяха докарали този човек на изкуството? Едва ли не да мисли повече за контузиите в националния ни отбор по волейбол, отколкото за новия си фотоалбум с лични творби. Вечна ще е паметта ти, дядо Димо! Така да знаеш. Мозайки, нали? А къде тогава остава обществото? Няма го, то затова дереджето е плачевно. Чудя се как ли ще обрисуват карикатуристите родния спорт? Интересно, не смятате ли? А условията в него? А парите? Още по-интересно става...
Обикновено в България ни карат да се отказваме от всичко. Дори и от жалбите си в полицията. В Германия тия дни по празниците една баба подарила на 10-годишното си внуче бонбони. Да, ама те били еквивалент на пияните вишни. И майката на завалийчето се оплакала от подаръка на свекърва си в местното районно! Органите привикали бабата и я сгълчали набързо. Мозайки, нали? Леле, тази Германия с проблемите си с бежанците, бабичка взела да мъмри. Така е. Има си ред. Казвам ви това, защото ми писна да подценяваме проблемите и да не уважаваме човешкия труд. Докога ще четем, че този или онзи спортист се отказва от парите си, за да помогне не спорта? И докога ще има натиск от хора, които и хабер нямат с колко пот са изкарани тези пари? Де се е чуло и видяло нотариус, съдия, прокурор, адвокат и прочие публично да се самозаклеймяват, отказвайки се от заработени пари? Това и в Бурунди го няма, бре! Представяте ли си как някой от Софийския градски съд се изтъпанва и казва, че няма да си прибере хонорара, за да облекчи разходите и помогне на институцията? Не. Няма как да стане! Никъде освен в спорта! Защото хората в него и тези, които го обичат истински, го приемат еднозначно. Кауза и точка. За останалото си има, как беше? Субсидийка, програмка, проектче... Разглеждате спорта на хартия, господа „началници”. Докато е така, ще е като досега.
От всичко дотук разбрах две-три неща. Загубихме велик човек, изгонихме Дявола от ъглите на Министерския съвет, но не и от сградата като цяло, и не на последно място – имали сме щастливо детство. Ядяхме пияни вишни на корем, без да ни викат в милицията. Мозайки, хора, мозайки...