Морален и художествен престиж

Олга МАРКОВА, доктор на кинознанието     

След силния ХХ фестивал на българското документално и анимационно кино в Пловдив някак естествено си задавахме въпроса - какво ще очакваме след юбилея? Обикновено фойерверките се изстрелват в празника, а на същността и развитието на изкуството сякаш е присъщ вечният делник...
За радост и на публиката, и на критиката, както количеството на селекционираните за конкурсната надпревара творби, така и тяхното художествено ниво се запазиха. Очевидно солидната ни дългогодишна традиция в устояване на престижа на този единствен у нас значим форум на неигралното кино си каза думата. От 1 до 6 декември т.г. залите на "Лъки синема" бяха пълни със зрители, които не само реагираха твърде адекватно по време на прожекциите, но и пресрещаха творците на съответните произведения, предизвикали особен интерес, и им задаваха въпроси. Чудесно е, че и тази година входът бе свободен! Така тукашната публика свикна да възприема този форум като истински коледен подарък с безспорна образователна и възпитателна стойност в навечерието на светлите празници. Всички, следящи от години неговите програми, сме убедени, че голяма част от произведенията, включени в тях, ПРЕНАПИСВАТ ПО АВТЕНТИЧЕН НАЧИН националната ни история, която непрестанно е била "маша" в ръцете на управляващите за манипулация на общественото мислене. В това отношение важна крачка към задълбочаване на анализа и търсене на виновниците за безкрайния ни преход от тоталитаризъм към демокрация е 87-минутният документален филм "И България е една голяма грешка" на режисьора Стоян Радев, по сценарий на Георги Лозанов. Той предлага цялостна интерпретация на периода в препратка към понятието "симулация", въведено в теорията от световноизвестния френски философ и социолог Жан Бодрияр. Самото заглавие е иронично продължение на популярната реплика на Зигмунд Фройд "Америка е гигантска грешка", изречена по повод на разочарованието на австрийския учен от фалшивия американски свят, базиран и дирижиран единствено от мощта на парите...
На всеки фестивал повтарям дълбокото си убеждение, че не може да съществува съвременно документално кино без ярка екранна публицистика с точно и ясно послание. От година на година тази липса започва да "крещи" срещу нас, тъй като зловещата политическа и социална криза, в която тънем, влиза в своето трето десетилетие, а краят й отникъде не се вижда. За жалост големите ни публицисти и есеисти в киното от ранга на Юри Жиров и Оскар Кристанов напуснаха този свят и тяхната екранна ниша остана празна. Така че да се стягат творци като Костадин Бонев и Малина Петрова, които биха могли да продължават тази изключително значима за националното ни изкуство традиция. Очевидно борбата срещу техните филми, която продължава да се води с всички възможни задкулисни и финансови средства, стъписва тези автори, изсмуквайки част от таланта и силите им.
Тази година в конкурсната програма бяха включени 37 документални и 18 анимационни произведения. От тях 26 са реализирани с финансовата подкрепа на Националния филмов център, а 11 са продукции на Българската национална телевизия. За много от тях това бе първата публична прожекция. Докато други (като "И България е една голяма грешка" на Стоян Радев; "Отмъщението или дългата сянка на ДС" на Атанас Киряков; "Мъртвите отварят очите на живите" на Станислава Калчева и "Последните черноморски пирати" на Светослав Стоянов, завоювал тук "Златен ритон") вече успешно се бяха срещнали със зрителите в киносалоните.
Сред всички показани творби на фестивалния екран най-категорично според мен с философско-художествената си стилистика се наложи новата 56-минутна творба "Книга на мълчанието" на яркото монолитно трио Борис Христов - сценарист, Анри Кулев - режисьор, и Светла Ганева - оператор. С артистичната защита на темата за стойността на думите във време на свръхинформация, за тревожния начин на общуване и дисбаланса между тишината, говоренето и звуците, това трио доказва таланта си да визуализира доста сложни понятия. За нея то бе удостоено единодушно с наградата на критиката към СБФД. Всъщност простите явления в този медитативен филм са показани в сложен екранен контекст. С библейски отправни точки в ролята на словото, с чудесна игра във формата, с умело поднесената музика на Любомир Денев (присъстващ и в кадър), творбата постепенно ни въвежда в друго измерение и ние я "оставяме" да ни води докрай. Тя същевременно недидактично ни напомня как се е оформил и развивал човешкият говор и какво трябва да направим, за да го помирим с мълчанието и да го превърнем в Слово.
Основният жанр, в който се изявиха редица ярки личности в нашата кинодокументалистика и тази година, бе портретът. Бързам да отбележа, че и в него се откроиха произведения, участващи активно и отговорно в пренаписване по чисто документален път на нашата история. На първо място ще отбележа явлението Росен Елезов с три зареждащи произведения за проектиране на българския дух в света: "Цветовете на гласа" (88 мин.), "Гласът, който моли Бога за България" (69 мин.) и "Лондон, България" (30 мин.). С обективно и високохудожествено "поднесената" на екрана патриотична и креативна позиция техният автор заслужено получи престижната награда за режисура. В цялото си досегашно творчество той насочва своето внимание към неслучайни ЛИЧНОСТИ, с които всяка нация би могла да се гордее. Същевременно трасира и една нова тенденция в документалното ни кино, свързана с отношението на ДЪРЖАВНАТА ПОЛИТИКА КЪМ ТЯХ. За мен "Цветовете на гласа" е най-яркият и най-обемен художествен портрет на този фестивал. Разкривайки пътя към върха на уникалната джаз певица с четири октави Йълдъз Ибрахимова, с драматичните превратности в живота й, както и нейния рядък по рода си импровизаторски талант, покорил редица световни сцени, режисьорът съхранява докрай позитивното звучене. Човешкият дух и гений надмогват политическите системи. Филмът зове за толерантност и великодушие. Тази ненасъскваща, а философска промисленост е необходима особено днес, когато хората са изгубили вяра в националните духовни ценности, което води до липса на опора и смисъл на тяхното съществуване!
Високо ценя и документалния портрет-импресия "Навътре в камъка", възкресяващ една скъпа за мен и за цялото мое поколение личност: на неподражаемия самотник в нашата литература и политика на ХХ век Иван Динков - еталон за морал, принципност и достойнство. По време на обсъждането бях смутена от факта, че доста зрители, особено представители на младото поколение, изобщо не са чували за него. С точно намереното заглавие на мемоарната книга на поета авторите на филма - сценаристът Златимир Коларов и режисьорката-съсценаристка Валентина Фиданова-Коларова, недвусмислено дефинират творческата си позиция: да дълбаят в същността на персонажа чрез съчетаването на посланието от неговата изумително прозорлива, гротесково-митологична, мрачна поезия с изграждането на цялостния му образ, на базата на документи и снимки от личния архив, на автентични рецитални изпълнения и на интервюта с близки на поета и с подходящо подбрани критици, отлично познаващи и таланта, и системно поставяните пред него политически препятствия - организирани кампании, "изтласкващи го всеки момент в покрайнините на литературата". Органично се вплитат в структурата на творбата и възстановките, които доближават героя до възприятието на съвременния зрител, привикнал да очаква на екрана "екшън". "Патинираната" цветова тоналност, в която е издържано повествованието, както и музикалното оформление, допринасят за постигане на цялостната емоционална атмосфера, в която трескавият дух на поета триумфира въпреки всичко, напук на пигмеите.
Още дълго бих продължила да споделям уважението си към филмите-портрети: от "Димитър Шишманов. За размишление" и "Щастлив съм" на художествено зрялата Ралица Димитрова до "Вълшебното огледало на Любен Зидаров" - дебют на Мария Николова; от "Дух и материя" на Михаил Венков до "Последните черноморски пирати" - увлекателна съвременна приказка за съкровищата, които търсим, и онези, които намираме. С нея младият режисьор и оператор Светослав Стоянов се наложи на документалния екран. Но редом със споменатите две първи изяви на новото поколение документалисти бих искала да добавя имената на още дебютанти: Диана Захариева ("Три свещи") и на студентите от НАТФИЗ "Кр. Сарафов" Боя Харизанова ("Исус") и Ася Атанасова ("Ин витро"). В територията на анимационното изкуство също се появиха някои свежи дарования, каквито видяхме в дипломните работи на НАТФИЗ "Трафик" на Милен Хальов и "Pissed off" на Илиан Великов, както и в "Денят на кървавите венци" на Димитър Димитров. Тук обаче възниква един проблем: дали дипломните работи на студенти могат да бъдат зачитани като дебюти. За да се избегне колебанието, нужно е да се въведе регламент. По-важно е обаче тези интересни произведения да достигнат до широката публика. В това отношение най-важна е ролята на телевизията: на дневен ред е необходимостта да се помисли за постоянна рубрика "Художествена анимация" или в някоя от установените, като например "Лека нощ, деца", да се показва най-доброто от съвременната продукция на младите.


"Навътре в камъка", реж. Валентина Фиданова-Коларова

"Цветовете на гласа", реж. Росен Елезов