Моралът на цензора

Не мога да кажа, че съм ценител на българския рап. Префърцунените рими и безсмислените текстове много често приличат повече на знак за наближаващ край на света...
Но разпространената вчера новина, че СЕМ забранява, или по-скоро ограничава излъчването на песен на Криско и на Мария Илиева, изобщо не е начинът да се противодейства на отровата на това явление. Това е все едно да се опитваш да вадиш куршум с индустриални количества киселина...
СЕМ за втори път се забърква в подобен опит за цензура. През 2012 г. оттам дадоха на прокурор текст на песен на Мишо Шамара и Конса с мотива, че се осквернявал флагът на България. Мотивацията беше изсмукана от пръстите. Много по-скандалното в текста беше, че за първи път поп-музиканти се осмеляваха да поставят под съмнение политическия авторитет на ГЕРБ и техния авторитарен стил на управление. Между другото, точно тази цензорска атака на СЕМ вкара трайно Мишо Шамара в политиката, в което няма нищо лошо. Лошото е, че в повторния опит за намеса в това какво да слушат хората и какво не отново можем да видим дългата сянка на завръщащите се цензори от ГЕРБ. Очевидно освен психопатичната дясна политика ограничението на свободата на словото става друг техен основен белег.
Не е работа на СЕМ да се прави на цензор или пък на пластичен хирург, който имплантира добри нрави в обществото. Това, че Криско е некадърен певец, съвсем не означава, че той няма право на свободно изразяване, независимо как им изглежда на морализаторите. Всеки опит някой да се изживява като по-знаещ какво е полезно или не просто завършва с политическа катастрофа. Защото има опасност скоро СЕМ да почне да твърди, че тези, които говорят лоши истини за управлението, също подлежат на санкции. Умните и красивите на власт най-много обичат да забраняват. Това е урокът, който всички трябва да научим. И да почнем да ги ритаме всеки път, като си въобразят, че могат да ни продават като нещо добро своя прогнил и миришещ на белезници морал.