Морал и политика

В крайна равносметка всички значими социално-политически промени започват като морално отрицание. Френската революция от 1879 г. не избухна в репресивни страни като Испания, Русия или Прусия, а в най-цивилизованата и най-благоденстващата тогава държава в света. Никакъв турчин не е беснеел край бащиното огнище на Ботев. Неговата ярост идва от непоносимостта към самото състояние на подчинението. "Турците нищо не ни правеха - пише Константин Величков - но повече това не можеше да се търпи." Недоволството срещу Тодор Живков не бе толкова генерирано от недоимък, колкото от морална непоносимост. Крахът на европейския комунизъм не се дължеше на масов глад, грандиозна революция или изтощителна война. Това бе морален крах и именно крахът на морала имаше повече тежест, отколкото всички други фактори за провал. Ако продължаваме тази аналогия, нещата, които стоят в основата на съвременните разочарования от демокрацията, имат също такъв характер.
В политическото поведение винаги е имало ирационална причина, която придобива политическа употреба. По време на революцията от 1848-1849 г., водена от моралните императиви на династическата солидарност, а не от преки интереси, Русия смаза унгарското въстание за независимост в полза на Хабсбургите. По-късно спасената Австрийска империя прояви благосклонен към враговете на Русия неутралитет по време на Кримската война, а после бе неин върл съперник на Балканите. 
Моралният воал на политиката е предназначен да потули нейния прагматизъм. Ние знаем много повече за безцеремонността на Стефан Стамболов, отколкото за благородството на Петко Каравелов. Запитан за издевателствата в "Черната джамия", той отговорил на европейски репортер: "В моето отечество такива работи не стават". Днес не само журналистите биха се изсмели на това благородство, което в наши дни изглежда като  чиста глупост. Проф. Иван Шишманов подаде оставка заради затварянето на Университета през 1907 г. По време на пренията в Народното събрание по този случай имаше аргументи, че "и във Франция ставало така". Поради същите морални скрупули видинчанинът Найчо Цанов отказа да бъде председател на Народното събрание през 1919 г., въпреки перфектно проведения му избор. Защо не са запомнени тези постъпки?
Моралът в политиката е най-напред грижа за другите. Най-значимото историческо ласкателство към Перикъл е, че той направил много за благото на атиняните, но не добавил стотинка към собственото си имущество. Днес никъде не срещаме подобно съотношение. Днес почти всеки ден ще чуете от някого по най-различни поводи: "В политиката няма нищо, освен интереси". Когато се гласуват закони с едничката цел да бъде удовлетворен нечий личен или корпоративен интерес, това означава, че този интерес обикновено е посегателство срещу интересите на мнозинството хора. Битовият лукс на по-голямата част от политическия елит не следва ли да подобри поне малко например снабдяването с животоспасяващите лекарства? Затова моралните стандарти в политиката са винаги смущаващи. Те стават лесна плячка на грандиозни злоупотреби. Износът на революция, гаранция на сигурност, интернационален дълг, налагане на демокрация, всякаква интервенция и прочие могат да се украсят с морални гирлянди, а да носят точно обратното. Когато днес у нас се казва, че дадена стъпка се предприема, защото за нея има "политическо решение", това най-често е просто оправдание за липсата на морал в политиката. Защото според общочовешкия морал е неприемливо да има "политическо решение", което е в ущърб на гражданите на дадена държава. Масовото присъствие на подобни решения в нашия живот напоследък и масовото оправдание на скрити замисли с тях, не е нищо друго, освен властване на аморалността в политиката и чрез политиката. 
А все пак, в политиката морал има! Третата ни държава през 1879 г. бе върната на европейската карта повече с такива аргументи. Това е завет, по-знаменателен, отколкото останалите ни исторически претенции. Защото отрицанието на две злини още не означава появата на едно добро.