Многоликият композиторски облик на Тодор Попов

Петър Михайлов

Деветдесет и пет години от рождението на един от майсторите на художествените песни в родната класическа музика се навършиха на 23 януари т.г. Тодор Попов проплаква за пръв път в Дряново. Оттам е големият архитект-строител Кольо Фичето, любимец на тоновия майстор.
Жизнерадостен, усмихнат, ведър! Такъв остава в съзнанието на мнозина. За малцина запази образа си на трагик и страдалец. За най-близките си. И пак за тях си остана до последно по детски чист и учуден от този свят. Детското живееше в него по  неподражаем начин. Честен и откровен, неподправен. Така се сърдеше, по детски, и пак така обичаше - неподкупно, по детски. Обожаваше хор "Бодра смяна" и те си го обичаха много. Лиляна Бочева му беше като сестра, а за Бончо Бочев говореше с голяма сърдечна топлина и респект. Друга негова любов беше хорът на Захари Медникаров, съвсем наскоро добричлии издигнаха паметник на забележителния диригент.
Добре познати някога, днес са всъщност забравени бодрите маршове и песни на Т. Попов от 40-те, 50-те и 60-те години на ХХ век - "Ой, соколе, Димитров", "Напиши писмо на граничаря", "Разтегни, Андрей, акордеона". Филмът, илюстриран с негова музика, остава като документ на отминалото недавно - "Утро над родината". Може би в скоро време те ще се изследват и сочат като образци за тогавашните конюнктурни механизми. Самият маестро не беше обаче конюнктурен. Беше идеалист. Искрено вярваше в социалната идея. И не се отричаше от нея.
Парадоксалното е, че наред с тези масови песни Попов създава и друго творчество. За друго ухо. Емблематични са неговите достижения като "Сън" (т. Хр. Радевски), "Хорал" (Д. Дебелянов), "Вечерна песен" (Багряна), "Есенна песен" (Ив. Пейчев), "Ни лъх не дъхва над полени" (П.П. Славейков), "Гълъби" (Ал. Геров), "Беззащитната", "Многоликата" и "Когато ме няма" (Ст. Пенчева). Тези съвършени лирически късове стават любими в репертоара на почти всички действащи хорове у нас. И няма как! Защото в тях е целят Тодор Попов! Майстор на елегията. Майстор на светлосянката. На стаеното чувство. Отношението му към текстовете беше аналитично и проникновено, благоговейно. "Винаги са ме привличали тъжните, трагичните текстове и поети", това сам споделяше композиторът. И затова не са изненада песните му именно по стихове на Дебелянов, Геров, Яворов, Хр. Ясенов.
Друг парадокс - в онзи период, когато създава "конюнктурните" и оптимистични песни, посяга към текстове на Александър Вутимски (1919-1943). Поет, към чието творчество се връщаме едва в началото на 70 г. на ХХ век. Изследванията върху творчеството му се ограничават с няколко студии на Борис Делчев, но едва през 80-те години на миналия век проф. Божидар Кунчев го изследва по-обстойно. А в зората на XXI в. се появиха студиите на доц. Р. Димчева и книгата на доц. Е. Сугарев. Оказва се, че композиторът, музикантът усеща дълбочината в творчеството на "прокълнатия поет" (Здр. Петров) много по-силно и проникновено от литературните изследователи. "Старата черква" и "Пролетен шум" са две песни по стихове именно на Вутимски. При един музиковедско-литературен анализ ще направи впечатление как текстът е тембриран, озвучен от възможностите на различните партии в хора. Разбира се, тази страна от творческата същност остава неизследвана досега. И предполагам, че ще е работа занапред. И тогава ще се оцени наистина подобаващо делото на композитора. Много ценеше песните си по стихове на Станка Пенчева, с която го свързваше искрено приятелство - "Многоликата" и "Незабравимата".

Многолик е неговият композиторски облик. Оставя два струнни квартета, симфония "Юнакът", Концерт за виолончело и оркестър, Елегия за виолончело, симфонична картина "Рожен". Записите  на творчеството му са съхранени в архива на Националното радио, но много рядко звучат. А инструменталният лик на лирика Тодор Попов също е привлекателен. Явно ще трябва да мине още време, за да отсеем достижението, вдъхновението от "конюнктурното".
Макар да беше болен и немощен физически в последните години от земния си път, маестрото продължаваше да живее с музика и изкуство. Не виждаше добре, но въпреки това с големи усилия успя да пребори телесните условности и създаде още няколко песни. Спомням си едно денонощие писа своето "Похвално слово за един голям българин -  Бончо Бочев" - по случай стогодишнината на своя приятел. Неуморимата бодросменка Минка Златева го грабна от ръцете му и го прочете пред аудиторията, събрала се да почете създателя на Софийските славейчета. И това беше последната му обществена проява. Благодарственият жанр и жест, който изрази пред Б. Бочев, пред Л. Бочева и пред техния хор показа, че маестрото си остава голямо дете, което обича истинското изкуство, песента и красотата. Остават песните му като "Старата черква" и "Хорал", нека с тях го почетем. Бодросменски! Нека го помним по детски усмихнат. Съгласен ли си, бай Тошо? Да е светла душата ти!