Минута мълчание
/ брой: 296
Нещо, на пръв поглед малко, направи вчерашният парламентарен ден по-различен. Депутатите станаха на крака и почетоха паметта на шестте ястребинчета. Деца, които бяха наказани да не пораснат...
Попаднали във водовъртежа на времето, жертвите от Ястребино минаха от кладата на фашизма през пиедестала на социализма, а по-късно изхвърлени в черната дупка на забравата. Само защото в демократична България е по-лесно да заравяш глава в пясъка, да мълчиш и да не отваряш стари рани.
Днес тези деца са забравени. Както и близките им, които също са разстреляни. В облак прах тънат ученическите им чинове, а пътеките, които те така и не извървяха като възрастни, са обрасли в бурени. Също като паметта на българите. Защото нашият народ обича крайностите - силно да люби и мрази. И бързо забравя, когато не може да реши на коя страна да застане. Вина имат и политиците. Защото в политическите си игри те обичат да играят с жертвите на миналото - в очите на едни разстрелът е драма, а за други - необходимо средство за борба с врага.
Минутата мълчание в памет на подвига трябва да обединява. Преклонението към миналото трябва да сближава, а не да разделя. В България сме свикнали да чертаем разделителни линии. Правим го, когато става въпрос за посоката, която трябва да поеме страната, караме се за настоящите си политически, икономически и понякога глупави други пристрастия. По стар обичай се разделяме и в оценката си за събитията и личностите от миналото.
Въпросът е в това, че някой е посегнал на детски животи. Вчера депутатите забравиха политическите противоречия и сведоха глава пред паметта на 6 деца. Поне в минутата мълчание всеки трябва да си даде сметка за жертвите от миналото, които по един или друг начин са довели до настоящето. Защото, знае се - народ, който не се учи и не помни миналото, е обречен да няма бъдеще.