Мигът на осъзнаване

Не природата на меланхолията и не загубата на смисъла, а мигът на осъзнаване на непоправимостта на света попада във фокуса ми в настоящата интерпретация на "Хамлет", така режисьорът очертава доминантната идея на своя спектакъл. Посвещавам я на един-единствен миг; на един кратък, но преломен момент; на точката на пречупване, след която никога вече не можем да бъдем себе си в разпадналия се пред очите ни свят. Преди попадането в тази точка светът е бил смислен и перспективен, обещавал е радост, бил е свят с бъдеще. След попадането в нея той се е разпокъсал и обезсмислил, станал е бивш свят, чиито останки обитаваме на доизживяване, без помен от радост и без надежда за такава. Онова "преди" и това "след" са до болка познати на зрелия индивид. Почти всеки такъв индивид, в по-лек или по-тежък режим на жителство, е обитавал и двата свята.

Валентин Ганев (Полоний) в сцена от спектакъла

Колцина са избегнали участта след надеждите за добро бъдеще да се окажат насред отломки, подобно на разплакано дете, което клечи пред несглобяем конструктор "Лего", произведен с нарочно непасващи сегменти? Повечето от нас познават болката и страданието в зоната на изчерпания смисъл, но колцина от нас познават спасението чрез изчерпания смисъл? Може ли точката на отчаянието да се окаже точка на спасението? Може ли преломният миг на загуба на смисъла да се окаже портал към тънката материя на битието? Може ли непоправимият свят все пак да бъде "сложен в ред"? С риск да не успее да поправи света Хамлет ще опита, добавя той и поставя своя Хамлет в един фантасмагорично-войнствен свят, където всички воюват, буйстват, борят се със себе си най-вече и съвсем не се питат "да бъдеш или да не бъдеш". Защото в този свят, сякаш излязъл от "Междузвездни войни", екзистенциалните въпроси са повече от безсмислени - те са опасни, тъй като самият акт на питане издава движение на мисълта, което неизбежно довежда до смърт и небитие.

Светлана Янчева (Гертруда) и Леонид Йовчев (Хамлет) в сцена от спектакъла

Безкрайно много са тълкуванията и интерпретациите на Шекспировата трагедия и със сигурност точно това прави "Хамлет" така притегателен за нови изследвания и толкова актуален във всички времена. Този "Хамлет" във виждането на Явор Гърдев е агресивна интелектуална антиутопия, в която светът е огромна черна локва, поглъщаща всичко и всички, а човекът е по-скоро "само нещастно, голо, чаталесто животно", както се казва в "Крал Лир", отколкото "великолепно творение, върховна красота на света, венец на всички живи твари". Но важното е, че този човек се пита не "да бъдеш или да не бъдеш", а "да бъдем или не" и с този въпрос запраща личността в безкрая, за да притегли към себе си безкрая на цялото човечество. В това, струва ми се, е стойностният смисъл на цялото представление, който обаче често се губи сред оръжията с лазерен лъч, гардовете със сериозна екипировка, каските, шлемовете, масовите боеве, дъждовете и локвите, екраните и металните конструкции и още много други допълнителни, но не и допълващи го визии.
Но това, разбира се, не омаловажава впечатляващата работа на Никола Тороманов и Даниела Олег Ляхова като създатели на сценографията и костюмите, решени във футуристично-милитаристичен стил, нито музиката на Калин Николов, видеото и 3D ефектите на Венелин Шурелов или хореографията на Виолета Витанова и Станислав Генадиев. Също както и удивителният емоционален и интелектуален обем, който постига Леонид Йовчев в ролята на Хамлет, драматизмът и неочакваната жестокост на Мариус Куркински в ролята на Клавдий или търгуващият с души Полоний на Валентин Ганев.