Между Петър Лесов и въображението

Все бързаме. И все пропускаме нещо. Дали няма време или просто задачите са все повече? Трудно е за еднозначен отговор. Живеем в Територията. Само тук от цяла Европа дори и бързият влак закъснява. Не решихме нито един общ проблем генерално. Напротив. Задълбочихме ги всичките.
Отидохме на Олимпиада. И дори се върнахме. Айде наш’те! Българи, и то юнаци! Без грам ирония казано. С надежда и малко молитва за късмет и сила. Пиша малко след юбилей. Дали е момент за равносметка? Това оставям за себе си. Но мернах интервю на Петър Лесов. И си казах, че е като по поръчка за тази рубрика. Излиза, че имаме сходни схващания за спорта и всичко, свързано с него. А човекът е и олимпийски шампион. И е много чист по душа. Познавам го лично. Имам честта да му казвам „приятел”. Бат’Пепи ми е бил офицер в казармата. Велик боксьор. Няма човек у нас, който да не го уважава. Защото е готин. И защото му пука. Не е крадец, не е мошеник. И както се оказва, има много точна преценка за нещата в спорта. Няколко дни се чудех какво да споделя тук като равносметка около рождения ми ден. Темите се преплитаха в главата ми. Толкова много неща имах да ви казвам. Доста съм споделил, но други остават. Не само са от спорта. И хоп – готово. Пепи Лесов се появи. Сега не четете мен, четете него.
„Много е важно да се мислят нещата отгоре – парламент или министерство. Ако е необходимо, да се върнем към социалистическата подготовка с казарми и спортни училища. Положението е отпуснато. Обърнаха го на свободия. Изметнаха се нещата. Промяната беше криво разбрана от поколенията. Тъжно ми е за спорта по мое време. Най-голямата радост за нас бе уважението на България. Не получавахме много пари. Но бяхме патриоти. Преди народът подкрепяше спортистите. Сега 70% от хората по улицата да питаш кой олимпиец какво ще направи, няма да ти отговорят, защото не се интересуват. Няма вече любов към спорта”, споделя с мъка Петър Лесов, а той е олимпийски шампион по бокс от Москва 1980. Никъде не бърка, да знаете. Даже обратното. Абсолютно прав е. И знам, че го боли. Откъде знам ли? Бях в кампания, когато ми звънна и му отидох на гости. Не там, където спи, а там, където живее. В залата. Намерих го в една приспособена такава. Последното нещо, което може да каже човек за това съоръжение е „зала”. Някакво помещение до бившите складове на „Булгарплод”. Да, ама на Бат’Петьо не му дреме особено. Тренираше група млади боксьори от различни възрасти, все едно, че пак тренира националния ни отбор. Който преди години беше под негово ръководство. Та в тази „зала” той обучаваше и цигани. „Традиционно добри боксьори са. А и така ги вадя от катуна”, с усмивка ми обясни тогава Лесов.
Ало, властта, що се правите на глухи и слепи? Ето ви програмата за интеграция. Ето я, ама кинтите в нея май не са много, а? Но стига толкова.
Исках да пиша нещо оптимистично, а то стана реалистично. Видях, че в една от публикациите си тези дни Кеворк Кеворкян цитира от Пикасо - нещо хем свежо, хем вярно. Че реално е всичко, което можете да си въобразите!
И за финал. На спортистите им е адски трудно, защото не се състезават само за себе си. Правят го за уважението на България. Други няма да го получат скоро освен тях. Гадното обаче е, когато те остави свой. И когато народът мисли за друго и няма време за спорт. Да се надяваме, че това не е реалността, а просто временно явление. Или поне да си мислим, че се надяваме да е така...