Между парижкия рикошет и португалското предизвикателство

Къдринка Къдринова

Една от "съпътстващите щети" на шока и ужаса, в който атентатите в Париж хвърлиха европейските общества, може да се окаже електоралният отлив от набъбналото желание за промяна на доминиращото в управлението на ЕС неолиберално статукво. При стресови ситуации като сегашната масовото съзнание често реагира с консолидация около официалната власт, колкото тя и да е антипатична със социалните си орязвания примерно. Просто от другата страна се оказва нещо много по-чудовищно. След като отвсякъде чуваш, че терористите атакуват "нашия начин на живот", започваш да оглушаваш за аргументите на онези политически сили, които предлагат промени именно в този начин на живот, съставен не само от забавления в петък вечер, но и от все по-цинични социални неравенства.
Този рикошет от парижките атентати отекна веднага в Испания, където на 20 декември ще има парламентарни избори. Те трябва да решат дали да се изостави досегашният курс на затягане на коланите и да се завие пак към социалната държава. Повечето сондажи сочеха именно такива желания у мнозинството испанци. Но след случилото се в Париж и при живия спомен за атентата на гара "Аточа" в Мадрид през 2004 г. тенденцията може и да се обърне. От това естествено с готовност ще се възползват управляващата Народна партия и нейният премиер Мариано Рахой, който и без това през цялата година не спря да се рекламира като носител на стабилността, сигурността и икономическото възстановяване. Още на следващия ден след атентатите в Париж Рахой стана инициатор всички политически сили да отменят проявите си за старта на предизборната кампания - като почит към жертвите и в знак на солидарност с Франция. Премиерът призова партиите да покажат единството на всички демократи против тероризма и да се присъединят към Антиджихадисткия пакт, който той подписа в началото на годината заедно с лидера на опозиционната Испанска социалистическа работническа партия Педро Санчес.
На такъв фон, разбира се, малцина ще се решат да припомнят скандалите за корупция сред управляващите и 25-процентната безработица...
Своеобразна траектория може да придобие парижкият рикошет и в Португалия, където в момента е отправено най-сериозното предизвикателство към неолибералната "стабилност". Законът принуждава президента - крайния консерватор и антикомунист Анибал Кавако Силва - да връчи мандат за сформиране на правителство на лидера на социалистите Антонио Коста, зад когото стои широк ляв съюз с участието и на комунистите. Дали Кавако Силва няма да се изкуши от сегашната извънредна международна ситуация и да изнамери формула, по която да спъне обединената левица към властта? Ще му е много трудно, защото за целта би трябвало да погази конституцията. Но в условията на война с една варварска външна заплаха няма невъзможни варианти...
Нека припомним португалския политически мизансцен. Както се и очакваше, оформилият се в парламента съюз между социалисти, комунисти, зелени и Левия блок гласува против предложения от президента отново за премиер консерватор Педро Пасос Коельо. Партията му взе мнозинство на изборите на 4 октомври, но недостатъчно, за да управлява сама. А заелите две трети от депутатските места леви формации договориха помежду си общ съюз. И направиха невъзможно преизбирането на Пасос Коельо, срещу чиято досегашна политика на социални орязвания гласуваха избирателите им. Това бе истински пробив - най-вече заради необичайното за европейската политическа панорама от последните десетилетия съюзяване на социалистите с по-леви от тях партии и движения.
Инициаторът на този завой е лидерът на соцпартията Антонио Луис Сантос да Коста. Той е юрист по образование. Роден е през 1961 г. в Лисабон и е син на писателя Орландо да Коста, който пък е родом от Гоа - бивша португалска колония в Западна Индия, получила през 1975-а независимост и превърнала се днес в индийския щат Гоа. Майка му също е писателка и мечтателка - Мария Антония Пая. Антонио Коста става кмет на Лисабон през 2007-а и печели голяма популярност със социалната си политика. Напуска кметското кресло тази година, за да стане кандидат-премиер на ПСП. 
Именно на него, като на лидер на втората по гласове политическа формация, сега е длъжен да даде мандат президентът Кавако Силва. Десният политик ветеран обаче протака решението. Още преди да номинира обречения на провал Пасос Коельо, държавният глава държа пристрастна реч, в която призова социалистите да подкрепят "стабилността", да дадат рамо на досегашния премиер и да загърбят "антиевропейските" партии - тоест комунистите и Левия блок. Последното бе чиста манипулация, защото тези две формации се отказаха изрично от ред свои по-радикални предизборни постулати, само и само да стане възможен левият съюз.
Агресивният тон на Кавако Силва постигна обратен ефект. Дори вътрешнопартийната опозиция в ПСП срещу съюза с комунистите смени мнението си, възмутена от намесата на уж "надпартийния" президент в политическия живот.
Сега, след бламирането на Пасос Коельо, Кавако Силва е длъжен да даде мандат на Коста. Другата възможност е чисто хипотетична - да се обявят извънредни избори поради патова ситуация за сформиране на кабинет. Но конституцията забранява да се свикват избори по-малко от шест месеца след последните парламентарни (а те бяха през октомври) и по-малко от шест месеца преди президентските (а те ще са през януари). Тоест Кавако Силва няма друг ход, освен да даде мандат на Коста, колкото и да не иска.
Но... След като Франция вече реши да промени конституцията си заради борбата с джихадизма, нищо не пречи и португалският президент да лансира прилагането на този европейски челен опит за вътрешнополитическа употреба...
Съмнително е обаче дали общественото мнение в Португалия би приело спъване на очевидно широко подкрепяната левица и дали би се поддало на шумните внушения отдясно, че този съюз застрашавал икономическата стабилност, постигната с драстичните рестрикции и приватизации от последните години. "Стига толкова. Досега ни караха да сме заложници на този краен либерализъм" - така чертае нагласите на хората писателят Жозе Луис Пейшото. А банкерът Фернандо Улрих споделя  пред испанския в. "Ел Паис": "Винаги ми е изглеждало странно как така при формирането на правителства никога не се включват партиите вляво от социалистите. Къде е демокрацията тогава?"
Соцлидерът Антонио Коста увери от парламентарната трибуна: "Няма да водим страната към сблъсъци и хаос. Напротив - излизаме с конструктивна и отговаряща на обществените очаквания програма."
На свой ред Катарина Мартинс, лидерката на Левия блок, другата най-диалогична лява формация в Португалия, също е категорична, че плашилото с "антиевропеизма" на левите е фалшиво: "Това няма да е правителство на скъсване с европейските ангажименти". Родената през 1973-а "Катарина Велика", както я наричат съмишлениците й, по професия е актриса. И много добре умее да владее  публиката с ясните си послания за връщане към социалната държава.
Несъмнен е и приносът на железния 68-годишен Жеронимо де Соуза, лидер на комунистите и легендарен водач на синдикалните борби. Компромисът му със социалистите осигури пробива, който отваря нови перспективи за цялата европейска левица.
Португалия живя под брутална фашистка диктатура чак до 1974-а, когато режимът бе сменен от "революцията на карамфилите". Тя бе извършена от младшия военен състав в армията, кипнал от безумията на колониалните войни в Африка. По онова време да си комунист в Португалия означаваше, че си бил сред най-преследваните от диктатурата, но и сред най-упорито съпротивлявалите се срещу нея.
Този ореол не е изветрял и досега. А най-голямата гордост на Португалия днес редом с легендарните мореплаватели Васко да Гама и Магелан е и нобелистът по литература Жозе Сарамаго, който получи престижното отличие през 1998-а и до смъртта си остана правоверен комунист. Когато почина през 2010-а, още по-правоверният антикомунист Кавако Силва, станал междувременно президент, не отиде на погребението му и с това скандализира цяла Португалия... Не са му го простили и до днес.
А ето какво припомня вдовицата на Сарамаго - испанката Пилар дел Рио, привърженичка на линията на Антонио Коста: "През 90-те вече имаше коалиция между социалисти и комунисти в Лисабон. Жоржи Сампайо беше начело на листата на градската управа от страна на социалистите, а Жозе Сарамаго - от страна на компартията. Управляваха заедно и от тази коалиция се роди блестящият период на града. Години по-късно отново се събраха - в Стокхолм. Единият бе президент на Португалия, докато другият получаваше Нобеловата си награда."
Авторитетният социолог Боавентура Сантос е убеден, че задаващата се промяна в Португалия е важна за цяла Европа: "Ако европейските институции и Германия не разбират, че европейците са на път да се разведат с европейския проект, може да настъпят фатални последици. Гърците търсиха нов европейски консенсус и се провалиха. Португалците го търсят по един напълно различен начин. През декември ще го търсят испанците. Ако всички опити се провалят, няма да има бъдеще за ЕС."