Метаморфозите на Господин Първанов

Контраадмирал о.з. Румен ПОПОВ

В световната литература темата за  метаморфозите е разработвана безброй пъти, но класически са две произведения: "Метаморфози" на Овидий с невероятните трансформации на богове в хора или животни и "Златното магаре" на Апулей, където човек се превръща в магаре. Внимателно следя изявите на господин Георги Първанов и кръга около т.нар. проект АБВ и не мога да се освободя от чувството, че се повтаря нещо, вече описано в тези велики творения.
За вредите, които господин Първанов и сие нанасят на собствената си партия и които ще нанесат с бъдещите си действия, писаха и говориха мнозина. Ако има нещо да се добави, то е, че щетите за партията на социалистите и за държавата няма да са малки, както оптимистично смятат някои. Но не тази е темата на моето писание. Занимава ме

моралното развитие

което господин Първанов претърпя през своето президентстване и особено след това.
Когато партията на социалистите го издигна за свой кандидат за президент, той не беше само един от нас, беше лидер на партията и ние му завоювахме на два пъти най-високия пост в държавата. Десет години ние, лявомислещите хора на България, подържахме държавническия му авторитет. Не бяхме убедени в правилността на действията и решенията му, когато изпращаше наши войници из пустините на Ирак и Афганистан, когато с щедра ръка даряваше наша земя за войскови полигони на чужда страна, но стояхме зад него с убеждението, че те са все пак по-малкото зло от това, което бяхме виждали в годините преди него и в перспективата след него. Величаехме го "Господин Президент", но в съзнанието ни той беше Другарят Президент, Нашият президент. Георги Първанов излезе от президентството и очаквахме, че той отново ще бъде един от нас - другарят Първанов. Но той бе заболял от прилепчивата болест на властолюбието и се бе превърнал в Господин. Навикът да говори от първо лице единствено число така се е вкоренил в него, че, струва ми се, има желание слушателите му послушно да свалят шапка пред мислите и деянията му. "Аз поех една партия в дълбока криза и я изведох от нея"?! Смисълът на тази фраза не ви ли напомня повелия стадото си през пустинята Мойсей? "Аз бях успешен президент два мандата", "Аз съм политик и смея да кажа добър политик", "Аз нямам навика да изменям решенията си" - "скромно" споделя с широката публика господин Първанов.
Откакто излезе от президентството, той не престава да вини ръководството на издигналата го партия във всички смъртни грехове. Странното е, че докато той беше президент и това "грешно" ръководство бранеше с всички сили личността и действията му, то беше добро. Сега за ръководството на партията на социалистите господин Първанов казва:

"Онези на "Позитано"

Той не се чувства вече обвързан с това ръководство и с партийните решения и воля. Той, както се изразяват в търговията със спортисти, е свободен агент. И този агент иска да помогне на своята партия, да я направи привлекателна и печеливша.
Господин Първанов е историк и няма да му е много трудно да се огледа в най-близкото минало, където се мержелеят сенките на Александър Томовци, Александър Мариновци, Николай Камовци - все негови предшественици в борбата за капитален ремонт на социалистическата партия. Посърнали, претърпели своите метаморфози от ентусиазирани реформатори в ожесточени нейни противници, днес те шетат из телевизионни студия и припомнят своите светли помисли за реформиране на партията, за нейното социалдемократизиране и вещаят неизбежния й край. Там се намира и господин Калфин, макар че все още се опитва да играе някаква роля извън времето.
Споменах за хиперболизираното его на господин Първанов, желанието му да открои личността си в историята и съвремието на социалистическата партия. Никой не спори, че господин Първанов е вече част от историята на тази партия. Но нескромно и твърде самонадеяно е той да смята възхода си в партийните редици и по стъпалата на държавната власт за лично дело. За добро ли, за зло ли, но съвременното устройство на политическия и държавен живот е такова, че без моралната и организационна подкрепа на партията всеки от нас, включително и господин Първанов, е безпомощен за големи дела в интерес на народа и държавата. В този смисъл мъдро би било той да се преклони пред тази партия в дълбок

поклон на благодарност

- така, както тя му е благодарила за неговата партийна и държавна дейност.
Не са толкова много стъпките, които политикът прави самостоятелно. Първата е, когато приеме идеите и програмата на партията и се влее в редовете й, работи за сполуката на нейната кауза. Втората - когато реши, че рамките на тази партия са тесни за него и той я напуска. Всичко, което слушам и наблюдавам в последно време, ме убеждава, че господин Първанов е готов за втората самостоятелна стъпка. Кога ще прекрачи изхода на своята партия не искам да гадая, но със сигурност няма да е след много време.
Дали тази прогноза ще се сбъдне или не, е важно за социалистическата партия и държавата, но преди всичко е важно за господин Първанов и хората около него. Затова ще напомня нещо от книгите, които споменах в началото.
В метаморфозата за Фаетон Овидий разказва: "Есинът колесницата бащина иска, с правото да направлява един ден конете крилати." И когато Феб, богът на слънцето, му разрешава, Фаетон безразсъдно подкарва слънчевата колесница и:  "Ето видя Фаетон, че от всички страни е земята в пламъци, и не можа на ужасния пек да изтрае."  По-нататък се намесва Зевс: "И изгърмя, от ухото, от дясното, мълния тресна в колесничаря и в миг и живот, и кола му отнесе."
А в метаморфозите, разказани от Апулей, човека, превърнат в магаре, го показват в цирка.