Механизмите на богатството

Така и не успях да разбера какво така разгневи част от гербаджийските депутати, когато казах, че предпочитам лекаря и изкуствоведа пред фирмаджията! Някаква невзрачна избраница от същия цвят на първия ред обвинително подвикна съкращението "БКП" Тогава реших, че това е позив към председателката на събранието или към партийния й бос! Явно е било насочено срещу мен. Как всички някога повтаряха "нашата партия", дори и да не са нейни членове, и как повечето от тях пренебрежително подвикват днес "вашата партия", когато са били нейни активисти. Ех, минало, минало недалечно. Колко удобно се заобикаля, прескача и премълчава тогава, когато не пасва на съвременни житейски чупки!
А все пак имам някакво предположение, защото фирмаджийството гневи определени знаменитости. Защото тази дума вече звучи така, че да разграничи механизма на богатството от почтения бизнес, който все пак някак съществува дори и у нас. Изразът "разкривам работни места" има и положителен смисъл, но в никакъв случай не е тържество на благотворителна филантропия.
Така минават стойностите. Вече ни уведомиха колко струват в пари откраднатите картини на Златю Бояджиев. Солидната сума следва да вдъхне респект не с художественото обаяние, а с финикийските знаци. Друго си е, когато знаем какво колко струва. Тогава ни респектира изкуството. В този смисъл покрай препирните за БАН разбрахме, че само онази наука, която носи печалби, е истинска. Сега разбирам, защото много бизнесмени ставаха професори, без да са били доценти. После се досещам, че един търговец на картини във времената на импресионистите продавал техните творби на парче. По-евтино за купуващия и по-изгодно за продавача. Така че тази комерсиализация винаги е вървяла с оправданието за прогрес. Тя не е българско явление. Но поставено под лупата на нашата ценностна скала, всичко става най-вече за продан. Саркастичният израз на Маркс "Плаща в брой" като единствена човешка аргументация в модерните времена, си остава валиден, въпреки че плащанията могат да бъдат и по банков път. Дали наистина не сме пред прага на онова обезчовечаване, което е прелюдия към унищожителни катастрофи? Поне досега винаги е било така. С каква лекота приемаме нашенски и чужди карикатури, просто защото са се пръкнали в резултат от формални процедури.
Нима не знаехме, че италианският премиер, владелец на всякакви медии, отдавна е за затвора и то не само за прелюбодеяния? А как си представяте съпругата на Де Гол като всеизвестен фотомодел. Или как Франк Делано Рузвелт би бил принуден публично да обяснява защо не контролира ципа си в Овалната зала? Кой знае днес името на британския премиер, освен политолози и журналисти? А в миналото той, който и да е, беше образец на изискано достолепие. Може ли да си представим как Йосиф Висарионович дирижира оркестър или пее "Калинка, малинка"? Аналози с подобно сравнение можем да открием на много други ширини. Да не споменаваме балканските монарси и латиноамериканските диктатори. Те невинаги са добри, но винаги са сериозни. Имам чувството, че днес, ако не си футболен фен, май не можеш да управляваш държава.
Едва ли локалните парвенюта биха били толкова важни, ако не виждат какво става по света. Изразът "така правят всички" има същата повсеместна логическа власт, както неотдавна онзи израз за световните пролетарии. Ето колко сме чувствителни и към притежанието на царските имоти. Но следва да имаме пример за подражание в безкористност вън от Двореца, за да сме повече убедителни. Да сте чули за виден интелектуалец, който е подарил бащиното си лозенце на местното читалище? Поне аз не съм. Тогава споменатото "така правят всички" се отнася също за всички, независимо от мащабите на имотите.
"Когато малък човек хвърля дълга сянка, чака ни продължителен мрак" - казват англичаните. Не е ли светът в плен на малки хора? Така поне изглежда обяснението за содомската гордост и чувството на безнаказаност на техните подражатели у нас!