Мечтателят безумен Васил Гендов

Димитрина Иванова

Поддръжници и противници дирят и привеждат нови аргументи в защита на своята теза и периодично възраждат дискусията. Това, за което не спорят обаче, е авторът му: Васил Гендов. Този "мечтател безумен", романтик, малко луд, нашенски Дон Кихот в очите на прагматичните си съвременници, пръв в началото на миналия век проправя "трънливия път на българското кино" с цената на много поражения и унижения, но с твърдата вяра в неговото бъдеще. Филмовото му наследство, отдавна затворено в страниците на историята, е известно само на тия потомци, които продължават делото му. Без слава и богатство приживе, той има привилегията да бъде Първият. Първият киносценарист, първият филмов актьор и режисьор, първият продуцент. Сега, десетилетия по-късно, само годишнините му са повод за връщане на паметта за него.

Възрожденско потекло

...На 24 ноември 1891 г. в Сливен в семейството на възрожденеца Димо хаджи Гендов се ражда син. Духът на "лицедейството" някак е обсебил фамилията, не подминава и младия Васил. Още като ученик с братовчед си Христо Попов - бъдещ режисьор на Народната опера, създават своя училищна театрална трупа. Един от основателите на българския театър Иван Попов му е вуйчо, той съдейства младежът да влезе в трупата на Сълза и смях. Последвалото стажуване в Народния театър извежда Васил Гендов на голямата сцена - тук за пръв път застава пред публиката в ролята на Мишка в Гоголевия "Ревизор"
 
Първият сценарий и... първият филм


През 1908 г. Гендов е във Виена. Вече е пленен от магията на "движещите се изображения" - постъпва като момче за всичко в малко кино. Разказва, че по онова време направил и първия си опит да напише сценарий - "Любовта на студента", в духа на популярните по това време кратки комични истории. И учи в драматичната школа ОТТО, където преподават артисти от знаменития Бургтеатър.
После, след завръщането му в България, идва времето на "Българан е галант". Името на героя е показателно, а историята за злополучното любовно приключение на столичен бонвиван (изигран от самия Гендов) е почерпена от вестникарския хумор от онова време. Средствата за снимането на перипетиите на галантния ухажор осигурил собственикът на първия киносалон у нас Отай Аладар. За жалост филмът е загубен за историята на българското кино. Чак до смъртта си Гендов твърди, че лентата била открадната от Стефан Денчев, бивш издател на филмово списание, който емигрирал в Щатите. Крадецът първо представил филма като свой във Виена и уж бил обрал овациите на тамошните кинаджии. После отишъл в Холивуд и направил филмова кариера. Но се забъркал със самия Ал Капоне и бил застрелян от полицията. А авторът на "Българан е галант" си отишъл от тоя свят с наивната вяра, че филмът му си седи някъде в холивудско хранилище и чака някой да го извади оттам и да го върне в родината му...
Затова пък запазен и до днес е вторият Гендов филм "Любовта е лудост". И има привилегията не само да е едно от съкровищата на Националната филмотека, но и да даде име на фестивала на любовния филм във Варна (на 120-ата годишнина от рождението на режисьора миналогодишното издание на фестивала му посвети своя научна сесия).

Ентусиастът, влюбен в киното

пръв посяга към литературното ни наследство и снима "Бай Ганьо" (да изиграе този нарицателен герой през 1927 г. се съгласил популярният детски писател Стоян М. Попов - Чичо Стоян). Пръв се опитва да предложи на публиката социална проблематика с поредица мелодрами: "Дяволът в София" (1922), "Човекът, който забрави Бога" (1927), "Пътят на безпътните" (1928), "Земята гори" (1937). Нему се пада и честта за пръв път на екрана да прозвучи българска реч - при това словата на Апостола ("Бунтът на робите", 1932). С цялата си наивност, далеч от образците на световното кино, което по това време усвоява и усъвършенства езика на новото изкуство, филмите му будят уважение с трогателната си наивност, с гордостта на техния автор от завършеното поредно начинание, което за него означава и България да е като Европа. Въпреки принудата да се спасява всеки път от поредни кредитори, да залага къща и имот.
Най-уютно пионерът на родното ни кино се чувства на територията на социалната мелодрама. Героите му обикновено са във властта на порока: комарджийство, кражби, пиянство, измами, проституция. Престъпният живот съсипва семействата им. "Ако не беше улицта, колко малко щяха да са злочестините" - констатира той в "Улични божества". По законите на мелодрамата на финала порокът е победен, а героят стига до изкуплението.
Пресата от онова време приема благосклонно социалния патос на Гендовите филми, но не отминава някои смехотворни факти при заснемането им - като например това, че по време на нощни събития в негов филм по улицата се разхождат... кокошки, или когато декорът в дадена сцена се клатушка от всеки полъх на вятъра...
От всичките му филми до днес са оцелели позитивът на "Любовта е лудост", негатив от "Бай Ганьо" и двайсетина метра от "Човекът, който забрави бога". И няколко десетки фотоса.
В началото на 90-те години Филмотеката получи заснети кадри от разрушителното Чирпанско земетресение от 1929 година. Известно е, че Гендов е снимал документален филм в региона. Най-вероятно, преследван от кредитори и дългове, той го е разделил на части и го е предложил за откупка на местнте околийски управи. Капризите на съдбата са отредили частта за Първомай да оцелее и макар след десетилетия да попадне там, където е мястото й.  

Един от основателите

е на Съюза на филмовите дейци в България (1934) и негов председател (1946). До края на живота си остава и негов почетен член. През 1948 г. пак той поставя началото на събирането на филмовото наследство от изминалите десетилетия и на създаването на Филмовия архив на България.
В залеза на живота си, вече признат за ветеран, пионерът на родното кино пише спомените си. Заглавието е показателно - "Трънливият път на българското кино". В тях споделя откровено и за подигравките, че се занимава със забавление за простолюдието, и за преживените унижения в непрекъснатото търсене на пари за поредния филм (добре познато и на днешните български филмови творци). С горчива ирония констатира: "Да снимаш у нас, значи да се самонаказваш. Всяка снимка е с крадени неудобства. Или ще издебнеш отсъствието на господаря и ще снимаш (къщата) само със съгласието на слугинята, или ще измамиш кондуктора на трамвая, който иска да те изпъди, че си снимал общински транспорт, или ще използваш случайно минаваща машина, защото не получаваш разрешение за свободно снимане. Тук ще се разправяш с някой файтонджия, там с насъбралите се хора, които не искат да отстъпят, защото били платили пътен данък и можели където си искат да ходят...".

"Аз сляпо вярвам в бъдещето..."

 Описаната от него история на живота му е романтична и тъжна, трогателна и наивна, понякога и комична. Това е Началото на историята на едно ново изкуство, което мъчително и трудно търси своето място в културата на българина. Но Васил Гендов успява да й придаде и оптимизъм: "За мен е гордост, че на Балканите ние, българите, първи почнахме с национално филмово производство. Аз сляпо вярвам в бъдещето и на него посветих своята дейност".