Майка и дъщеря - една до друга в галерия "Арте"

Десислава Минчева
 

Не съм сигурна, че за живописта на Калина Тасева могат да се намерят адекватни думи. Тази живопис просто няма нужда от посредник. Подобни картини като нейните въздействат на най-дълбоко ниво - директно, силно и даже разтърсващо. Доста пъти съм писала за майка си и все повече усещам неадекватността на реакциите си. Няма как с няколко изречения да обясня това, което усещам, гледайки платната и пастелите й, и колко недостижимо високо ми се струва разположено нейното откровено, синтетично, драматично, изчистено от всякакво дребно съобразяване творчество, наситено с ония най-същностни за художника намерения и средства. То е плашещо искрено и въздействащо като удар, даже и за непросветените.
Да, тя ми е майка и аз неминуемо съм пристрастна, въпреки че съм възпитавана от нея точно в обратното. Самокритичността й е убийствена, критериите й са непосилно високи, очите й виждат повече навътре, отколкото навън. Тя живее и се бори така, както и млад човек не го прави и... в крайна сметка именно затова картините й са такива, каквито са. Те те приковават. Възвисяват те.
Майка ми не спира да мечтае за големи, фигурални композиции като тези от едно време... Но без в никакъв случай да омаловажавам духовната им мощ и пластическо новаторство, суровата красота на образите в тях и моралните им внушения, все пак мисля, че сегашните й пейзажи, натюрморти и интериори наистина по нищо не им отстъпват. Те са изпълнени с толкова енергия и експресия, толкова са неповторими като визия за небето и земята (и изобщо за природата), че се превръщат в нещо, далеч надхвърлящо обичайните представи за жанра. Изключително ценни са именно с тази си крайна и в същото време интелигентна първичност и абсолютно личен живописен език и ни доказват до каква степен възрастта е условно понятие.
Майка ми отдавна не може да отиде до любимите си хълмове и дървета. Но зареждането при нея идва вече не отвън, а от някъде дълбоко в спомените и усещанията, където обикновените физически закони отстъпват безсилно на заден план. Често ми се случва да казвам, особено напоследък, че има нещо свръхестествено в това, което тя прави. Нямам рационално обяснение как човек, който почти не излиза от стаята си, е в състояние да сътвори такива светове - жизнени, вибриращи, ярки и плътни, категорични, даже резки, съвременни, тотално лишени от суетност и преднамереност и изстрадани... всъщност нещо като първообрази на природата.   
Два по-стари пейзажа са нещо като контрапункт в сегашната изложба. Всички останали картини са нови, а някои - мокри. С полуслепите си очи майка ми е направила нещо невъзможно, нещо толкова силно и красиво и неприсъщо за днешното ни време, че не се притеснявам особено да го кажа. Нищо, че съм нейна дъщеря.
За мое щастие аз съм напълно различна от нея като художник. За нещастие съм различна и като човек... Тези различия ми дават огромна, макар и скъпоструваща свобода.
Специално за "Арте" направих една серия портрети на две млади и красиви момичета - приятелката на сина ми и нейна приятелка. Те са толкова млади и красиви, че беше предизвикателство да не прехвърля мярката и да не успея да предам всички съмнения, несигурност, чувствителност и надежди, еднаквата доза радост и меланхолия, извечната женственост и съвременна визия, както и упорития стремеж към хармония, които се крият под съвършената повърхност на лицата и фигурите им. Правила съм ги с истинска обич и с надеждата, че ще успеят да бъдат щастливи! И понеже пътешествието навътре, под човешката кожа, е колебливо, но упорито търсене на нечия същност, бавно и трудно (поне за мен), бих спряла за малко и... бих започнала отново.                                                                                                                                   Все още вярвам във възможната красота. Не ми достига. Преследвам я.
--------
Изложбата на Калина Тасева и Десислава Минчева в столичната галерия "Арте" (ул. "Г. С. Раковски" 183А) може да се разгледа до 8 ноември

*Заглавието е на редакцията