Мъртвият не ми е враг

Петър Маринков 

За по-малко от 70 години България преживява 5 войни, три въстания, 4 преврата и три национални катастрофи. За първите две виновниците остават ненаказани, въпреки че според първия референдум у нас, проведен през 1922 г., над 67 процента от българите искат възмездие. За третата обаче присъдите са хиляди. Образувани са 132 процеса с 10 875 подсъдими. Издадени са над 2800 смъртни присъди (половината изпълнени), 1233 доживотни и близо 5000 други. Оправдателните са 1485. На 1 февруари, деня в който през 1945 година са разстреляни  трима регенти, три министерски съвета и половината  министри от кабинета на Иван Багрянов, 8 от съветниците на царя и 67 депутати, част от българите отдават почит на жертвите на комунистическия терор. Друга част от българите на девети септември отдават почит на жертвите на фашизма. Вече 70 години България живее в мир и в някои отношения съзидателно. През това време тя тушира дрязгите със съседите. Отвори границите си. Прегърна непознати й до тогава ценности. Напоследък почти се примири с опитите да бъде  присвоена историята ни. Призна за чужд родния ни език, само мир да е. Извини се на всеки, който го пожела. Загърби стари дружби в името на нови. Наложи се като най-сговорчив  съюзник и партньор. Пое непосилното бреме да помирява Балканите. Но вътре остана непримирима. Раните й стоят отворени. 

Народният съд

вменен на България от Съюзническата комисия и внимателно следен от нея, от днешна гледна точка е трибунал. Но в 45-та година той е национална гордост. Така го вижда главният обвинител Георги Петров в своя отчет пред ЦК на БРП-комунисти: "Никоя страна няма да достигне  тези постижения, които безспорно зарегистрира българският Народен съд. Още отсега той се сочи като образец за другите демократични народи. Народният съд в Румъния, в сравнение с това, което даде нашият съд, ще бъде нещо като  просено зрънце. В Унгария Народният съд издава такива меки присъди, че може смело да се нарече един чисто  противонароден съд. Народният съд във Франция е една гавра над революционния френски народ. Международният съд в Германия е по-скоро един възмутителен фарс. В Италия съюзниците отдавна са покрили чудовищните престъпления на фашистките престъпници. И в братска Югославия резултатите от работата на техния Народен съд са почти незабележими. Докато ние имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна. Българският Народен съд ще остане да блести като една скъпоценна корона  в историята на нашия героичен народ." 

Тогава тия трепетни възторзи се споделят от повечето българи. Тлее болката от краха на националните идеали. Живи са мъжете, проливали кръвта си по фронтовете, докато други са богатеели за тяхна сметка. Селячеството не може да забрави 

кървавите погроми през есента на 1923 г.

Помнят се и кошмарните бели нощи на 1925 г. Повсеместно е недоволството от масовата цивилна мобилизация, която лишава селяните от впрегатен добитък. Най-безцеремонно се ограбват националните богатства. България изнася за Третия райх суровини, внася детски играчки, стъклария, радиоапарати, докато стопанството иска стоки за промишлеността. За 21 години са извършени 1 600 000 ареста. За капак започват варварски бомбардировки. В горите бродят шумци. Освен полицията и армията е на крак. Всеки ден в Дирекция на полицията се задържат между двайсет и тридесет човека.  Върховният касационен съд признава изтръгнатите с насилие показания, с което поощрява инквизициите. Разказ на свидетел пред Пети състав на Народния съд: "На 24 март 1944 г. бех арестуван. В Дирекция на полицията ме инквизираха. Биха ме с гума по ходилата, скубаха ми косата, подложиха ме на електрически ток. Разпитваха ме 22 часа без прекъсване. Изпаднах в нервна криза. Прерязах си вените. Държаха ме без вода и храна цяла седмица. Лежах 33 дни в килия номер 13 с белезници на ръцете върху голия под. Дадоха ми дюшек от друг арестант. Мажеха го с някаква тъмножълта течност, ужасно миризлива, от която се замайвах и заспивах въпреки болките. От побоя имах кръвоизлияние." 

На 2 март 1944 г. се създава Жандармерия. С министерско постановление от 28 април същата година й се дава право  свободно и неограничено, без съд и присъда да избива всички заловени партизани, а също и всички заподозрени, че са техни ятаци, както и да разполага безконтролно и без всекакви формалности с имуществото на хората, като опожарява къщи и кошари, изземва едър и дребен добитък. Раздадени са 6 500 000 лева за убийства на партизани. Само в с. Литаково са убити в един ден 12 партизани. Ето какво признава пред Пети състав на Народния съд за изстъпленията в Ботевградския край един от участниците в тях: "Именувам се Димитър Тошев Кьосев от село Литаково, Ботевградско, на 33 години, българин, грамотен, неосъждан, показвам: През 1943 година бях училищен слуга. Бидох мобилизиран като полицай в Ботевградското околийско управление. В началото на месец февруари 44-а година по заповед на началника Тодор Богданов заминах за село Рашково. Там задържахме десет души. Доведохме ги в село Литаково. На другата сутрин срещнах войската на поход и между войниците по един от арестантите. Богдан Тодоров нареди да се върна с тех. Отидохме в местността Брезовица. След като навлезохме в една мъртвина, агент Петър Динков заповеда на един от арестантите да си свали балтона, на трима да си свалят обувките и на един палтото. След това агентът Методи извика: "За България" и започна да стреля с шмайзера в тех. След това всички агенти и полицаи започнаха да стрелят. Преди разстрелите Захари Стаменов повлече един старец, който не можеше да се движи, и когато се върнах, видех, старецът убит. После Гигов, Ботев и Тодоров заповедаха да запалим кошарите. Петър Динков зема балтона, едни обувки, Гено Лилов взема палтото и едни обувки. Никола Петков  взема третия чифт обувки. Петър и Гено дори се караха кой кои дрехи да вземе. На 2 май 1944 година подначалникът  Георги Петков Цеков заповеда да отведа с камиона 9 души  арестанти в Етрополе. На сутринта към 3 часа натоварихме арестантите на един камион, в друг се качиха войници. Като стигнахме Сухата река, войниците продължиха, а ние свалихме арестантите и ги поведохме из една падина. Арестантите молеха подначалника да ги освободи. По едно време той подаде команда огън и всички започнахме да стреляме. След като ги избихме, Георги Пенков Илчов ни даде на участващите в убийството по 3000 лева, които бе взел от убитите, за да ги предаде на домашните им. От убитите взехме само два чифта обуща и едни ботуши. Шофьорът ми даде един часовник, който продадох на Христо Шопов за 3000 лева. След пет, шест дена инспекторът Гигов, подначалникът Славчо Рангелов, агентът Софрониев и школникът Янински изкараха от училището Илия Шопов, Вацо Петков и още едно момче. Наредиха ми да ги изведа от града и да ги убия. Тръгнахме, но спряхме, защото се здрачаваше, а в балкана се виждаше огън. Уплашихме се и се върнахме. На сутринта аз и Софрониев поведохме арестантите, към нас се присъедини по собствено желание подофицерът Вързовски, който пожела да дойде и ги избие. Тримата отведохме арестантите в местността Сухата река, където беха убити първите арестанти. Офицерът заповеда да си изкопаят гроб. След като го изкопаха, заповеда им да си саблекат дрехите и след това да легнат. Илия и Вацо легнаха отдолу, момчето върху тях. След това той стреля с збрьовката и уби и тримата. Взехме дрехите и аз ги продадах на един циганин за 1000 лева.

 От Етрополе ме откомандироваха в Ботевград. В ареста лежеше една партизанка на име Сашка. Началникът Богдан Тодоров ми заповеда да изведем заедно с доброволния полицай Кольо Славов Тачев партизанката над Литаково и да я убием. Изведохме Сашка в местността Калето. Аз останах малко  по-назад. Кольо Тачев изгърме с шмайзера. Сашка падна в агония и да не се мъчи, аз стрелях в нея с карабината. Всичко това продиктувах, за което се подписвам." 

Една трета от съдените от 5-ти състав на Народния съд не присъстват на делата. Срещу името им пише - отсъствуващ. Някои са се укрили, но повечето са избити без съд и присъда. Други нации, преживели не по-малко кървави междуособици, 

поднасят цветя пред общ паметник

Нашите антикомунистите и антифашисти едва ли някога ще се помирят. Ако са само тези, чиито спомени все още са живи, нека ги оставим да си идат с омразата. Техните заклинания рано или късно щяха да заглъхнат, ако една колона, загрижена за истината, не поддържа огъня на омразата. Не може да не си дава сметка обаче, че когато разказваш на децата само за злините, сторени от комунистите, те все някога ще се запитат защо са го правили и какво е било преди това. Почти всяка фамилия има своите мъченици. И избитите в Литаково, и изтезаваните и избивани в Белене имат наследници. Укротете се, вие тръбачи на полуистини, ако милеете за род и родина, както твърдите, защото вашето старание става подозрително; защото резделяте нацията на прага на нова национална катастрофа. За тия мирни седемдесет години се докарахме дотам да няма какво повече да губим. Има, ще кажат някои. Ако загубиш душата си, какво ти остава?