Мария Ермолова - силата на героичния патос

• Добротата на сърцето е най-хубавото в човека
• Безценният дар на изкуството е страстта и страданието

Станиславски я смята за "идеал на театрална актриса", критиците подчертават небивалата сила на трагическия подем, искреността и простота в предаването на чувствата, публиката е във възторг от способността й да създава необикновеното усещане за героична самопожертвователност на героините си. Мария Ермолова е наистина легенда за актьорско майсторство, изключителна сила на сценичното присъствие и дълбок усет за трагичното в живота и в изкуството. А самата тя казва, че най-важното в изкуството е страстта и страданието, но и добротата на сърцето. Тези човешки и творчески качества определят целия дълъг и богат сценичен живот на тази актриса, посветила на сцената 50 години от живота си и превърнала се не само в едно от големите имена на Малий театър, но и една от последните велики трагически актриси на европейския театър.
Театърът влиза в живота на Мария Ермолова още от ранно детство - тя е родена през 1853 г. в семейството на суфльора на Малий театър и на девет години постъпва в балетния клас на Московското театрално училище. Без особен талант в танцовото изкуство и при завършването си преждевременно "белязана" от присъдата на известния актьор Самарин: "Никога няма да стане актриса!", Ермолова е уверена, че "независимо от всичко един ден ще стана голяма актриса".
Както често се случва, съдбата е благосклонна към истинския талант и случайността помага на младата актриса да прояви дарованието си. На 30 януари 1870 г. Мария Ермолова дебютира на сцената на Малий театър, замествайки заболяла актриса в главната роля в драмата на Лесинг "Емилия Галоти". Дебютът надминава всички очаквания. Още след първите произнесени думи, залата избухва в аплодисменти, всички са поразени от нейния мощен, почти мъжки глас, "сякаш излизащ от дълбините на сърцето". Ролята е трагична, със сложна партитура и специфична емоционалност, но младата актриса категорично заявява мощния си сценичен темперамент и удивителна искреност, а на финала публиката я извиква 12 пъти пред завесата. В дневника си актрисата пише: "Сбъдна се това, за което изобщо не съм смеела да мечтая."
След този успех през 1871 г. Мария Ермолова е включена в трупата на Малий театър, но доста дълго й се налага да играе роли на простодушни момичета в комедии и водевили, докато не настъпва "звездният миг" - ролята на Катерина в "Буря" на А. Н. Островски, където нейното предимно трагическо и героично дарование се разкрива в пълната си сила. От този момент нататък Мария Ермолова стъпва по пътя на славата, страстта и страданията на театралното изкуство. Следват покоряващи с героичния и трагичния си патос роли като Лауренсия  във "Фуенте овехуна" от Лопе де Вега, Жана Д`Арк в "Орлеанската дева" и "Мария Стюарт" от Шилер, Юдит в трагедията на К. Гуцков "Уриел Акоста", лейди Ана в "Ричард III" от Шекспир, Федра на Расин, Мария Тюдор на Виктор Юго, Фру Алвинг в "Призраци" от Ибсен, или героините й в редица пиеси на Островски като Кручинина в "Без вина, виновни", Юлия Тугина в "Последна жертва". Всички, които са присъствали на спектакъла "Фуенте овехуна", си спомнят дълбокото разтърсващо впечатление от играта на актрисата, "...когато Лауренсия, бледа, с разпуснати коси, трепереща от срам и негодувание, изтича на площада и със силната си реч подбужда народа към въстание против губернатора... Страстната любов към свободата и не по-малко страстната омраза към тиранията като електрическа верига съединиха сърцето на актрисата и сърцата на зрителите и те се сляха в единно чувство". А театралната история разказва, че след представленията възторжените младежи се впрягали в каретата на Ермолова и така я закарвали до дома й.
Успехът на "Орлеанската дева", чиято премиера е 29 януари 1884 г., е не по-малък. Освен че спектакълът се играе цели 18 години в препълнени салони, а девет години след премиерата е пренесен на сцената на Болшой театър, защото залата на Малий не побира желаещите да го гледат, изпълнението на Ермолова в ролята на Жана Д`Арк остава паметно в историята на театъра. "Цялото й същество се превръщаше в страстен порив на молба за спасението на Родината. С някакъв особен глас тя произнасяше прочутия последен монолог на героинята си. Тя почти не извисяваше глас и не достигаше до вик, а гласът й магически увеличаваше обема си и нарастваше по сила... Ермолова вдигаше окованите си във вериги ръце към небето и произнасяше последните четири стиха с такава сила, че сякаш наоколо й се сриват сводовете и стените от невероятните взривове на нейната воля и вдъхновение...", така описва критиката изпълнението й в последната сцена от пиесата.
Във всяка от 300-те роли, създадени от Мария Ермолова през дългия й плодотворен творчески живот, тя открива по нещо истинско, изцяло и само нейно. Това усещане за лична причастност към съдбата на персонажа, отговорност за тази съдба, както и максималната художествена правда в изпълнението и в емоционалното въздействие, дават основания на К. Станиславски да я смята за "най-великата театрална актриса" и да добави: "Тя притежаваше изключителни актьорски данни - гениален усет за трагичното, поразителна чувствителност, вдъхновен темперамент, голяма нервност и неизчерпаеми душевни дълбочини. В най-добрите си роли тя е едновременно величествена и нежна". Огромен е творческият диапазон на актрисата, която с еднакъв успех пресъздава драматични роли като римската императрица Месалина в пиесата на Аверкиев "Смъртта на Месалина" и младата учителка Верочка Лонина в комедията на Островски и Соловьов "На прага". Образът на Мария Стюарт също остава незабравим по силата на екзалтацията, огнеността на сценичния темперамент и трагичната значимост, а също и с трогателната си грация и величие. Както впрочем и забележителните постижения на актрисата в женските образи от пиеси на А. Н. Островски, сред които се открояват Параша в "Горещо сърце" и най-вече Негина в "Таланти и поклонници" - роля, смятана за върхова в драматургията на Островски.
"Мария Николаевна притежаваше от бога даден и от природата възпитан талант, който й даваше възможност с лекота да преминава от върховете на трагедията към цъфтящите долини на комедията", отбелязва писателят Аненков. И все пак тя е актриса на големите страсти и страдания, на необикновената дълбочина на преживяването, на героико-романтичното и лиричното начало, на способността й да създава дълбоки, противоречиви и сложни образи.