16 Юни 2019неделя05:53 ч.

Щъркели гнездят по крепостните стени на медината

Пътешествия

Маракеш - "Червеният град"

Невъзможно е да се разкаже всичко...

/ брой: 27

автор:Елена Алекова

visibility 969

Маракеш, дал името и на Мароко, в превод от езика на берберите значи "Земята на Бог". Столица на някогашни династии, разрушена от други династии, и отново - процъфтяваща - при трети... През 1147 г. започва строежът на Кутубия, "Червената джамия" - една от най-изящните постройки в Мароко, в испано-мавритански стил, със 77-метрово минаре, което се вижда от 25-километрова далечина.

Разхождаме се в медината (стария град)... Тук героите на "Хиляда и една нощ" са оживели, същи са уличките, къщите... Продавачи, туристи, зяпачи... Цветове, багри, стоки, които хората тук сами произвеждат, усмивки, мотори, подвикване, суета и пак - багри, цветове, лъчи, гълъби, гнездуващи в стените. Като за първи път сме цялата група, после - ще тръгнем на малки групички (предупредили са ни - тук трябва да бъдем на групи, особено жените...), а после... 

След два дни хората вече ни разпознават и се срещаме като отдавнашни познати. Дори не усещаш как оставаш сам, докато разглеждаш някоя от стоките или се пазариш до безкрай, а после се подвключваш към друга група. Тук пазаренето се случва заради самото пазарене - дори не е важно дали ще купиш нещо или няма да го купиш, но ако се пазариш и ако при това си умел, ще заслужиш уважение, каквото и не си представяш. 

На пръв поглед пазаренето е като че самоцелно. Но не е. При пътуването ни към планината по течението на река Дра например, на спирката с камилите ни заобиколиха, както се очакваше, продавачи на "безделушки" - така наричам дребната, най-често непотребна стока. И отново - вечното пазарене, което в случая ни поизмори. И когато отпътуваме с въздишка на облекчение, че - най-после - сме се отървали, чуваме рева на моторите - нашите хора са тръгнали след нас... До другата спирка, където театърът от предишната се повтаря. И на следващата... И по-нататък... Най-упоритите ни последваха и по обратния път. 

Едва тогава осъзнах, че в това тяхно поведение има нещо много красиво, почти безразсъдно. Та те похарчиха повече пари за бензин в гонитбата на Михаля, когото в случая твърде успешно представлявахме ние, отколкото спечелиха от продажбата на дреболиите, с които разполагаха - я продадоха нещо, я не. 

Така е в Мароко - щастието от живота като живот, удовлетвореността от това, което правиш, са по-важни от парите. 

В държавните магазини извън медината, т.е. в новия град, няма пазарене. Всичко е регламентирано, дори намалението, което ти правят или може да ти направят, ако решат спонтанно на момента. И повече не можеш да смъкнеш нито цент. Толкова.

В един от тези магазини, докато се чудех дали да си купя берберска туника, ме нарочиха по нрав за берберка. Е, продавачите бяха бербери. И ме зарадваха.

Градината на Мажорел

През 20-те години на миналия век френският художник Жак Мажорел купува земя в Маракеш, след време се появява и вила, чийто архитект е Пол Синоар. Около нея художникът, известен със слабостта си към ботаниката, започва да сади най-различни екзотични растения от цял свят. Така за около 40 години пред очите му буквално израства и расте жив шедьовър на изкуството. Кактуси, папрати, палми, кипариси, какво ли не... Не можеш да запомниш всичките 300, че и повече названия на най-различните растения, дори и да ги чуеш, дори и да ги прочетеш... 

За да изпъкне красотата на природата, художникът изнамира специален цвят за жилището си - ултрамарин, който е толкова впечатляващ, че оттогава е известен като синьото на Мажорел. В началото на 60-те години, след смъртта на Жак Мажорел, Градината запада. През 1980 г. Ив Сен Лоран и Пиер Берже купуват мястото. Възраждат градината. Вилата на Мажорел се превръща в Музей на берберското изкуство (облеклата на берберите и предметите от бита с нещо напомнят на наши народни носии). Тук са и рисунките на дизайнера - от сезоните в тях най ми хареса пролетта. През 2008 г., когато Ив Сен Лоран си отива от живота, прахът му е разпръснат над градината, а в едно затулено кътче е мемориалът му - римска колона.

Самата градина не може да се опише - няма дума за феериите от цветове, багри, светлини и сенки, форми, енергии, лъчи. Трябва да видиш всичко това с очите и с душата си, за да усетиш цялото необикновено тържеството. Способността на сетивата да възприемат сякаш се е разширила до безкрай. 

Площад Джемаа ел Фна


През деня площадът е просто площад, който не се отличава с нищо от площадите на всеки град по света - хора, местни и чужденци, главно туристи, делнична суета... А през нощта... За четири часа - от осем вечерта до полунощ Джемаа ел Фна се преобразява до неузнаваемост, става Площад (с главна буква) - в смисъл непонятен и необозрим за европееца. 

Това е по-фантастично от всяка фантазия. Уж постепенно, а някак изведнъж площадът прелива от хора, "претъпкан е до козирката". Съзерцаван от птичи поглед, навярно би наподобил също изумителните плетеници и дърворезби по фасадите и интериора на дворците и джамиите, за които вече стана дума. Сякаш от нашето време попадаш в някакво правреме или на друга планета - далече в бъдещето, където къс минало се е консервирало за вечността в изчистен автентичен вид. И ти като по чудо - отнесен от вълшебно килимче или от объркал програмата си джин - се движиш там като омагьосан. Тук - заклинатели на змии или укротители на маймуни, там - разказвачи на приказки, по-нататък - гълтачи на мечове и огън, акробати, музиканти, танцьори, лечители, гадатели, чародеи. И около тях - зяпачи и любопитковци, тукашни и чуждоземни. А между тях - брожение на хора, които търсят своето или просто са се потопили и отдали изцяло на ритъма, на туптежа на това живо сърце на Маракеш, наречено Джамаа ел Фна. Глъчка, шум, движение, ритъм... Всичко миг след миг се мени, и ти, който се движиш като привидение, някак без да стъпваш по земята - хем реален, хем нереален... 

Фенерите наоколо, запалени със спускането на здрача, подсилват усещането за призрачност и нереалност и дори разхождащите се небрежно сред тълпите крадци не те връщат съвсем на земята. Тъй неволно хванах един с поглед и му се усмихнах: "Хванах те!", усмихна се и той: "Е, още не съм добил сръчност..." - и потъна в нощта. Всичко това - без думи, разбира се. Ако би успял, също тъй бих му се усмихнала: "Е, добър си... Вземи каквото си взел и си върви с мир...", би се усмихнал и той: "Благодаря!"... Така е тук. И е хубаво, че е така. Всеки е зает със своето дело и трябва да му отдадеш почтението, което заслужава.

Ако те е страх да се гмурнеш в тълпите, можеш да наблюдаваш всичко, седнал в някое от заведенията на открито, които опасват площада - на чаша чай или на чиния кускус, кебап, агнешки мозък, охлюви, калмари или сардини на скара, пържени картофки макуда, подправени с вълшебни пикантни сосове. Но... не е същото - встрани си от магията, от очарованието на Джамаа ел Фна, като наблюдател, а не част от нея.

Невъзможно е да се разкаже всичко...

Невъзможно е - за руините на двореца Ел Бади в Маракеш, построен през 1603 г., смятан на времето за едно от чудесата на мюсюлманския свят, или за двореца Бахия от края на ХIХ век, останал непокътнат и до днес; за берберското селце по долината Дра и селската къща, където ни посрещнаха и пихме чай, а който пожела - изписаха ръката му с къна, или за музея на килимите, за камилите по пътя, за реката Дра и заведенията с маси в реката; за Високите Атласки планини, които ни наблюдаваха със снежното си око през цялото време, или за вълнуващата ни среща с океана, с бялата Казабланка и джамията Хасан II, една от трите най-големи джамии в света, а може би и най-голямата; за разходката с файтон из стария и новия Маракеш, когато внезапно арабинът ми подаде юздите и трябваше да се справям с конете, докато той, вдъхновен от трите българки, запя, за да ни поздрави; за вихъра на среднощното препускане с коне в покрайнините на града и танците, песните и костюмите на двайсетте групи с представители от различните фолклорни области и етноси; за зашеметяващия изгрев в една от палмовите горички на околността; за чудесните преображения, външни и вътрешни, които изживява човек сред всичките тези вълшебства и красоти...

Пожар пламна на Халкидики

автор:Дума

visibility 141

Германия увеличава парите за отбрана

автор:Дума

visibility 440

Почина режисьорът Франко Дзефирели

автор:Дума

visibility 131

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ