Маказа, Маказа...

Елена АТАНАСОВА

Сигурно са малко хората, които са изпитали чувството поне един път в живота си, че само в рамките на денонощие, благодарение на преживяното, сякаш е изминала цяла вечност. Е, на мен ми се случи!
...Денят е 9 септември. Земята все още не бърза да помаха за сбогом на лятото. Ранното утро обещава пъстър ден. Събираме се и ние - пъстра група от журналисти, общественици, поети. Съставът е камерен. Доайенът - д-р Боньо Бонев, известен дерматолог, сатирик, син на героя полк. Бонев, чието име носи пловдивска улица. И още: Георги Найденов - дългогодишен журналист, председател на пловдивската секция към СБЖ, шеф на фондация с благородното име "Помогни на нуждаещите се" и на Източен европейски образователен център; Денчо Владимиров - журналист, сатирик, бард; Николай Гюлев - журналист, поет, ръководител на литературно студио "Младост". С нас е и Цеци - чаровна деятелка от Стрелча, която част от групата не познава, но тя бързо се приобщава и след минути е на "ти" с всички. Оказва се, че пише стихове, а по-късно - и че е перфектен шофьор. Разменя си закачки в римички. И накрая моя милост - Елена Атанасова - поет, журналист, педагог. Основната част от компанията е обединена от една съкровена мисъл - посещение на селището, с което е свързан по един или друг начин най-ранният период от живота им - градчето Комотини, някогашното тракийско Гюмюрджина. Денчо и Николай са родени там. Драматичната 1944-та е принудила родителите им да изоставят роден край и да се отправят към неизвестното. По онова време Денчо е бил на 6 месеца, а Николай - на малко повече от две годинки. Дядото на Георги също е от тогавашната Гюмюрджина. Бащата на д-р Бонев бил комендант на града по онова време.
Та така - денят е девети, месец девети, 2013 г. Може би по-късно тази дата ще бъде записана в аналите на историята като значимо явление и за двете страни - България и Гърция. След почти три четвърти век е отворен проходът Маказа. Отправяме се и ние да отбележим значимото събитие.
В ограниченото пространство на джипа сякаш се разнася трепетът от струните в сърцата ни. Денчо непрекъснато, при всеки завой след Кърджали, повтаря: "Николай, по тези друмища някога са преминали бащите ни, а майките са ни притискали до гърдите си." В очите на Николай нещо предателски проблясва... Докторът е понесъл черно-бели снимки от онова време, където е запечатана стройната фигура на баща му - тогавашният комендант на Гюмюрджина. "Ето, Николай, в годината на твоето раждане кмет на града е бил този човек, който те е записал в регистрите на новородените". И сочи човека, застанал до полк. Бонев.
С наближаването на границата вълненията набират скорост. На ГПП-то струпването е огромно. Навярно и други сърца наоколо тръпнат от вълнение да се докоснат до незабравено, но отшумяло минало...
Не е изминал и половин час, и вече преминаваме табелата на Комотини. И в двата варианта името означава град на гълъбите. Романтично, нали! И наистина - в града има романтичен привкус във всичко. Уличките са къси и криволичещи. Сградите - спретнати и кокетно изпъстрени. Магазините - щедро отрупани. Почти обяд е, гъмжи от хора - добре облечени, усмихнати. Колите услужливо правят път по кръстовищата на нашата малко объркана група. А ние се стремим да попием колкото може повече за броените часове.
Духовното надделява - много добре поддържани църкви, останки от древни крепостни стени, с които говори величието на древна Елада. Тук-там се издигат и минарета сред обилната зеленина. Сред пъстроцветното гъмжило от модерно облечени хора преминават ханъми, забулени и леко тайнствени, но усмивките им говорят, че едва ли се чувстват чужди тук. Впечатляват и множеството паметници на достолепни свещеници, просветители, бунтовници. Паметта трябва да се опазва! "Дали някои от тези свещенослужители не са писали кръщелните на Денчо и Николай?", се питаме ние. На особена почит е водата - само в едно сравнително малко паркче можеш с часове да се наслаждаваш на пиршеството от пръски и ромони. Танцът им е зашеметяваща фриволна феерия! Но най-много впечатлява нашествието на младостта. Удивително много млади хора по улиците и в заведенията - шумни и озарени от усмивки. Работен ден е, а настроението е почти ваканционно. Морето е на почти 50 км, но крачейки сред многолюдието, сякаш те облъхва бризът.
Николай и Денчо жадно се взират в двете изоставени отдавна къщи, които виждаме по пътя си, и сигурно ровят в паметта си и се питат дали това не е тяхната родна къща. А ние с Цеци се питаме докога ще е толкова безпощадно колелото на историята, объркващо човешки съдби...
Може би прекрачвам закона, но се оставям да ме води изкушението и откъсвам клонка от едно от многобройните маслинови дръвчета, осеяли дворове и улици. Все пак никой не ми маха заканително с пръст и аз гушвам клончето.
Празникът е на свършване...
По обратния път към България се чувстваме така, сякаш и сме я напускали, и не сме. И тук е Родопа, и тук се пази легендата за ангелогласния Орфей. Удивляваме се само на уникалното пътно съоръжение - прохода Маказа. Петте тунела, пронизали снагата на планината, са светли и зовящи лостове за развитие и контакти. Водоотводнителните канали са елегантни и строени като за поне век напред. Терасирането е кокетно като снага на девойка. Явно е строено с мисъл за бъдещето, а не да се лустроса имиджът на един мандат. Има нещо, върху което някои управници трябва да се замислят!
На пункта Нимфея нашенците на Маказа приветливо ни пожелават "Добър път!" А аз продължавам да притискам до гърдите си маслиновото клонче. Ще го поднеса на дъщеря си Лилия като спомен за белите гълъби от родния град на баща й, като послание за мир.


Снимка БГНЕС


Комотини